— По-добре ли е така? — попита Дафни, като галеше бузата му с ледените си треперещи пръсти.
Той кимна и допря устни до дланта й.
— Преживявал съм и по-лоши неща. — Погледът му падна върху захвърления шлифер. — Томпсън! Той ме очаква в Лондон.
— Томпсън ли? — смръщи чело младата жена. — Мистър Томпсън? Бижутерът?
Съпругът й се усмихна.
— Ъхъ. Онзи, който купи брошката ти за неочаквано висока цена.
— Откъде знаеш…? — започна Дафни, но не довърши думите си, защото внезапно осъзна истината. — Бил си там!
— Нещо повече, аз съм гордият притежател на въпросната грозна брошка — засмя се той, макар да се чувстваше доста замаян. — Държа се забележително за новак.
— Томпсън — започна да разсъждава на глас младата жена. — Той купува откраднатите бижута, нали?
— Страстна, красива и умна.
— Ето как си разбрал, че ще дарявам парите на училището. — Всички парчета набързо отидоха на местата си. — Проследил си ме от магазина на мистър Томпсън. Откъде беше сигурен, че ще избера именно него, за да продам мамината брошка?
— Не бях сигурен — погали пръстите й Пиърс. — Не беше дори опит да улуча, а чиста, щастлива случайност.
— Кога те очаква мистър Томпсън?
— Преди зазоряване.
— А кой приют възнамеряваше да посетиш?
Мълчание.
— Пиърс, кажи ми.
— „Вярно сърце“ — беше неохотният отговор.
— В източния край на Лондон. Знам го — пое си дълбоко въздух Дафни. — Ще се измия и преоблека. След това ще взема плячката и още нещо към нея, ще отида в Лондон и ще свърша и двете. Ще се върна около обяд. — Потупа замислено брадичката си. — Ще кажа на прислугата, че си болен и имаш нужда от пълно усамотение и почивка. Така никой няма да те безпокои по време на отсъствието ми. Пропуснах ли нещо?
— Да — изправи се с усилие до седнало положение съпругът й. — Нямам намерение да ти позволя да сториш това.
Младата жена се надвеси над него и го целуна по устните с най-нежната си целувка, като благодареше на Бога, че го бе пощадил.
— Героичният ми съпруг. — Измъкна ножа от джоба му, повдигна полите си и го напъха на безопасно място под фустите си. — Страхувам се, че нямаш избор.
Пиърс крачеше нестабилно из спалнята, когато Дафни влезе в стаята му малко след като бе ударил дванайсет часа.
— Какво правиш? — попита тя и затвори вратата зад себе си. — Раната ти…
— Е в чудесно състояние — довърши той и се запъти към нея. — Смених превръзката преди един час. Вече не кърви. Ще се оправя. Какво съм правел ли? Тревожех се за теб. — И той буйно я обгърна със здравата си ръка и я притисна към себе си. — Дълго те нямаше. Слава Богу, че си жива и здрава.
Съпругата му обви ръце около кръста му.
— Такива думи от човек, който не вярва в молитви? — промълви тя и допря бузата си до неговата.
— Томпсън опита ли се да направи нещо неетично? Да те изиграе например? Или да се усъмни в теб? Да те нарани по някакъв начин?
— Не. Всъщност бе доста развеселен от цялата ситуация. — Дафни извади ножа и го подаде на любимия си с дяволита усмивка. — Всъщност, дори ми предложи работа.
— Много забавно. А как мина с приюта? Имаше ли някакви трудности?
— Не, не и не. — Тя докосна предпазливо превръзката му. — Кажи ми, че си добре.
— Вече съм добре. — Младият мъж зарови устни в косите й. — Боже, щях да полудея.
— Разбирам те. Аз се чувствах точно по същия начин.
Във въздуха увисна тежко мълчание.
— Пиърс, за малко да те убият.
Той стисна клепачи и преживя отново мига, когато бе решил, че са го хванали и когато бе неспособен да мисли за друго, освен за това, че ще изгуби Дафни.
Когато за първи път от трийсет години, животът му бе от по-голямо значение от каузата му.
И когато внезапно и ярко си бе дал сметка колко много имаше да губи.
— Чух изстрела — рече сподавено младата жена. — Видях, че са те улучили и единственото, за което можех да мисля, бе… — Тя прекъсна за момент, докато се овладее. — Не, няма да направя това. — Пое си дълбоко въздух. — Имам нужда от теб, Пиърс. Но освен това те и обичам. Не мога… няма да те моля да се откажеш от това. Знам колко силна е връзката ти с децата. Господ ми е свидетел, тяхното щастие е не по-малко важно за мен, отколкото за теб. Така че, каквото и решение да вземеш, аз ще го уважа и ще се осланям на Бога да те върне жив и здрав при мен. — И тя взе ръцете на съпруга си в своите. — Ето — завърши с болезнен шепот тя.
Младият мъж отвори очи на време, за да види как остави един голям сапфир в дланта му.
— Не уточни кой камък искаш да оставя — обясни тя. — Затова накарах мистър Томсън да извади това от касичката за бижута. Надявам се, че одобряваш избора ми.