— Изключителна жестокост.
Трагмор се отпусна бавно в един стол, без да откъсва поглед от документа в ръката си.
— Знае ли какви ще бъдат последствията? За нея? За Дафни? Елизабет ще бъде отритната от обществото, а Дафни ще бъде обявена за незаконно родена.
— Не и ако получи законен развод.
Маркизът се изсмя безрадостно.
— Законен развод! Бил си по-голям глупак, отколкото си мислех, Холингсби. Елизабет е жена. Следователно не разполага нито с пари, нито с влияние, а и двете са крайно необходими, за да се стремиш към нещо така невероятно, като законния развод.
— Затова пък херцог Маркам разполага в предостатъчно количество и с двете.
Ледено мълчание.
— Маркам ли? Това презряно, нищожно…
— Същият — изви нагоре единия ъгъл на устата си адвокатът. — Ако съдя по вашите реакции, сътрудничеството ми с него е друго противоречие в нашите интереси.
— Давате ли си сметка кой е той? Какъв е той?
— Трябва да знаете, че прекрасно си давам сметка. В крайна сметка именно аз го уведомих за титлата, която наследяваше. И представлявах покойния му баща в продължение на десетилетия.
— И ще предпочетете да вярвате на неговата дума, вместо на моята? На думата на едно копеле, отраснало в приют?
Погледът на Холингсби беше смразяващ.
— Има най-различни видове копелета, Трагмор. Ако е съвестно като Торнтън, никога не бих се поколебал да работя с него. Още повече, — на устните му се появи хаплива усмивчица, — той си плаща сметките. Приятен ден.
Маркизът проследи с невиждащ поглед отдалечаващата се фигура на адвоката, а кръвта пулсираше бясно в слепоочията му. Замъглените му очи се фокусираха върху документа, който държеше и който щеше да спомогне за окончателното унищожение на Торнтън.
Със сподавен стон на омраза и бяс той смачка листите и стисна юмруци. Копелето го беше предизвикало до крайност, беше минало всякакви граници: беше го лишило от парите му, семейството, а сега искаше да отнеме и достойнството му.
Но все още не беше постигнало окончателната си цел и имаше тепърва да види как поразява враговете си Трагмор.
Нека Холингсби да постъпи както си иска. Щеше да го остави на мира, така че той и неговият уличен нехранимайко да помислят, че са спечелили. Щеше да им подготви чудесна изненада. Беше притиснат в ъгъла и знаеше, че има само един изход. Един изход, който щеше да му даде възможност едновременно да победи и да накаже.
Маркизът отпусна юмруците си и пооправи смачканите листи. След това бавно и прецизно ги скъса на две, а после — на четири части, приближи се до камината и ги хвърли в огъня.
— Дафни, недей!
Пиърс пресече стаята на пет големи крачки, хвана съпругата си през кръста и я свали от стола, върху който се бе повдигнала на пръсти, като се опитваше да достигне горната част на прозореца.
— Какво, по дяволите, правиш? — попита той, докато я поставяше на пода.
Младата жена го погледна изненадано, възвърна равновесието си и насочи объркания си поглед към рамото на Пиърс.
— Не трябваше да ме вдигаш. Рамото ти…
— Е излекувано и е така вече от една седмица. А сега отговори на въпроса ми. Какво, по дяволите, правиш?
— Оправям пердетата. — Дафни прибра измъкналият се кичур коса зад ухото си и огледа доволно класната стая, с чието приготовление току-що бяха приключили. — Щом пристигнат плочите за писане и тебешира, класната стая вече ще може да се използва. — Тя озадачено изгледа съпруга си, който се намръщи недоволно. — Защо си ядосан?
— Защото можеше да паднеш, дявол да го вземе. Човек не трябва да се катери по столовете, когато е бременен.
Младата жена присви устни.
— Така ли? А ти колко пъти си бил бременен?
— Изобщо не ми е смешно.
— Но затова пък имаш изключително геройски вид — протегна ръка Дафни и постави длан върху челюстта на съпруга си. — Не се страхувай. Ние с бебето сме добре. Полагам изключителни грижи и за двама ни.
— И това го казва жената, която се промъкна в имението Бенчли и изложи на риск както своя живот, така и живота на нашето дете, макар да знаеше, че е бременна.
Младата жена въздъхна примирено.
— Никога няма да ми го простиш, нали? Макар да ти повторих вече толкова пъти това: със сърцето си чувствах, че нито аз, нито нашето дете ще пострадаме. Ти не би го позволил.
Пиърс я притисна към себе си.
— Доверието ти е ужасяващо и може да накара всеки да се смири. Ами ако…
— Нямаше. Ти нямаше да го допуснеш. — Младата жена притисна чело в твърдата стена на гръдния му кош и усети топлината на тялото му дори през ризата. — В Бенчли ти беше до мен. Двамата с бебето бяхме в безопасност. Толкова е просто.