— Ти като че ли не го глезиш — отбеляза сухо Пиърс. — Тази лисица яде повече от мен. — Целуна ръката на Елизабет. — Ние сме по-доволни дори от Ръсет да ви приемем в дома си.
— Но поради друга причина, надявам се — отвърна с шега на шегата му тя.
Лангли се плъзна незабелязано покрай тях, за да се заеме с внушителния брой чанти в колата.
— Мамо, сигурна съм, че си спомняш Лангли от първото си посещение тук. — И младата жена го побутна гордо напред. — Той е незаменим член на семейството.
— Как сте, Лангли?
Икономът преглътна няколко пъти, преди да отвърне:
— Добре, миледи.
После се поклони, но не преди Дафни да успее да забележи вълнението в очите му.
— Познаваш се и с мистър Чеймбърс — припомни любезно тя.
— Радвам се да ви видя пак, Лангли — рече викарият.
— Добре дошли, сър. — Нов поклон, след който икономът се изправи, възвърнал напълно хладнокръвието си. — Бихте ли ме извинили. Трябва да повикам няколко лакеи, за да пренесат багажа.
Викарият се загледа след отдалечаващата се фигура на Лангли.
— Отново си извършила едно от твоите вълшебства, Кокиче.
Младата жена повдигна тънките си вежди.
— Какво имаш предвид?
— Вълшебство, което става още по-красиво поради факта, че е неосъзнато и се предлага спонтанно — отбеляза Пиърс, като я гледаше, изпълнен с нежност.
— Точно така — съгласи се Чеймбърс.
— Какво си мърморите вие двамата? — попита Дафни.
— Нищо, Снежно пламъче. — И съпругът й взе ръката й и я сложи върху своята. — Ще разведем ли нашите гости из къщата? В известен смисъл това е първото им посещение в Маркам. Предишния път майка ти остана едва ден и половина, скрита в стаята си. Колкото до викария, едва бяхме привършили десерта, когато ти набързо сложи край на визитата му, като припадна. — Младият мъж се усмихна на Чеймбърс. — Както можеш да се досетиш, вече разбрахме причината за това неразположение.
— Да, вашият бъдещ наследник е съобщавал за своето създаване.
— Една обиколка звучи обещаващо. — Елизабет погледна разтревожена дъщеря си. — Сигурна ли си, че ще издържиш това, скъпа?
— Чувствам се прекрасно, мамо. Наистина.
— Дафни ще бъде с нас само през първите няколко минути — обяви Пиърс с нетърпящ възражения глас. — Ще започнем със стаята, с която Дафни се гордее най-много — новата ни класна стая. След това ще се качим на втория етаж, за да я придружим до спалнята й, където тя ще поспи — нещо, от което има голяма нужда. Съгласна ли си, Снежно пламъче?
— Имам ли друг избор?
— Не.
Небето на запад бе засияло в оранжево, когато Елизабет внесе поднос в стаята на дъщеря си.
— Събуди ли се, скъпа? — попита тя, докато се приближаваше към леглото.
Младата жена се протегна и седна.
— Божичко! Колко е часът?
— Четири и половина. Беше изтощена. — Маркизата постави таблата върху нощното шкафче и седна на края на леглото. — А сега сигурно си гладна. Донесох ти бульон, малко пиле и прясно изпечен хляб.
— Звучи превъзходно. — Дафни подстави подноса върху коленете си и започна да се храни лакомо. — Не мога да си обясня защо съм толкова гладна — успя да изрече тя, докато дъвчеше.
— Защото сега ядеш за двама. Напълно естествено е да желаеш повече.
„Да желае повече“.
Думите на майка й й припомниха защо всъщност бе повикала майка си. Младата жена замислено остави вилицата.
— Мамо, спомняш ли си утрото, когато ти казах за предложението на Пиърс?
— Разбира се.
— Тогава ми каза някои неща… неща, от които ставаше ясно, че някога си била принудена да не послушаш сърцето си и сега съжаляваш за това решение. Спомняш ли си?
Елизабет сведе поглед и започна да си играе със завивките.
— Да, спомням си.
— Това не е моя работа, но въпреки това трябва да те попитам. Мистър Чеймбърс има ли нещо общо с това?
Смаяна, маркизата вдигна очи.
— Откъде знаеш това?
— Не го знам. Пиърс се досети. Той е невероятно прозорлив. — Дафни се приведе напред. — Обичаше ли го, мамо?
— Да, много — кимна, изпълнена с мъка, майка й.
— И той те е обичал. — Нямаше нужда от потвърждение. — Какво стана? Защо се омъжи за баща ми? Как можа… — Тя не довърши думите си.
— Как съм могла да избера отвратителен мъж като баща ти пред прекрасен човек като Алфред ли? — въздъхна майка й, вперила някъде в пространството невиждащия си поглед. — Чудя се дали би могла да си представиш колко пъти съм се питала същото през всички тези години. Може би Господ е искал да стане така, за да се родиш ти.
— Благодаря ти — прошепна младата жена. — Но това не е отговор. Когато си се омъжила за татко, ти си нямала представа колко и какви деца ще бъдат създадени от този брак. Така че, защо?