Елизабет се изправи бавно и се приближи до прозореца.
— Бях на петнайсет години, когато срещнах Алфред. Той беше на двайсет и три. В нашето село се състоя малко тържество в чест на новата църква. Отидох и аз с родителите си. Той беше там, млад свещеник, посветил се на хората и Бога. Струва ми се, че се влюбихме един в друг още в мига, в който се видяхме. — Последва пауза. — За нещастие моите родители нямаха намерение да дадат единствената си дъщеря на някакъв беден викарий, чиито амбиции не бяха насочени към печелене на богатства, а към реализирането на чужди за тях идеали. Ако Алфред си беше поставил за цел да се изкачи сред редиците на висшето духовенство, тогава може би щяха да размислят. Но той нямаше такъв стремеж и те не искаха и да чуят за него. През следващото лято, по време на първото ми участие в лондонските балове, ми бе представен баща ти. Той беше богат, с титла и преуспяващ. Поиска ръката ми и баща ми му я даде.
— А викарият?
— Алфред ме прегръщаше, докато плачех и ме успокояваше, когато споделях пред него, че се страхувам да предизвикам родителите си. А след това ме пусна да си вървя. — Елизабет попи лекичко с кърпичката ъгълчетата на очите си, за да ги избърше от сълзите в тях. — Никога след това не съм виждала дотолкова лишена от себичност постъпка.
Дафни преглътна с усилие буцата, заседнала в гърлото й.
— Двамата мислехте ли да се жените?
— Разбира се. Прекарвахме цели часове, в които си представяхме съвместния живот: дома, в който щяхме да живеем заедно, пълен с нашите деца; градините, които щяхме да засадим с жълти рози. Жълтите рози, — гласът на Елизабет потрепна, — бяха специалният подарък за мен от Алфред. Носеше ми ги винаги, когато ме посещаваше. Те се превърнаха в символ на красотата на нашата любов.
Внезапно, поразена от друго откритие, младата жена вдигна лявата си ръка и се вгледа в деликатната сребърна халка на четвъртия си пръст.
— Пръстенът, който ми даде викарият, за да можем двамата с Пиърс да скрепим брачния си обет…
Елизабет се усмихна, изпълнена с трепет.
— Това бе трогателният начин, по който Алфред предаде във ваши ръце чудото на нашата любов. Молеше Господ да даде на двама ви с Пиърс това, което бе отказал на нас.
— О, мамо. Значи първоначално халката е била предназначена за теб.
— Да — отвърна задавено маркизата. — Дафни, обичах го с цялата си душа, както и той — мен. Но аз просто не можах… не бях достатъчно силна. — И тя завря лице в дланите си.
— Толкова съжалявам. — Дафни се измъкна от леглото и прегърна майка си, сякаш искаше да поеме част от болката й.
— Не би трябвало да плача. Това бе толкова отдавна.
— Но ти все още го обичаш. Както и той — теб.
Мълчание. След малко Елизабет вдигна глава, а по бузите й се стичаха сълзи.
— Някои чувства, струва ми се, никога не се променят, независимо, че така би било много по-добре. Абсолютно си права. Любовта и на двама ни с Алфред изобщо не е намаляла. Но това се отнася и за ограниченията, които от години ни разделят. Бях и продължавам да бъда съпруга на Харуик.
— Преди може би — напомни й Дафни. — Но сега? Сега си съпруга на баща ми само по име. Дори вече не живееш в дома му.
— Това не променя факта, че двамата с него сме дали обет. И нито Алфред, нито аз бихме се съгласили да оскверним нашата любов, като нарушим този обет. В очите на Бог и на хората аз принадлежа на Харуик.
— Не и ако Пиърс успее в това, което е предприел.
Маркизата въздъхна.
— Виждам, че съпругът ти е споделил с теб невероятните си планове относно моето бъдеще.
— Бъди спокойна, мамо. Когато Пиърс се захване с нещо, всички прегради са преодолими. А той е твърдо решен да постигне този развод заради теб. Така че, моля те, не губи вяра.
В очите на Елизабет проблеснаха неуверени искрици надежда.
— Как бих могла? Пиърс не е единственият сигурен, че ще успее да извърши подобен невероятен подвиг. Алфред е не по-малко уверен. Когато си заобиколен с вярата на Пиърс в самия себе си и вярата на Алфред в Пиърс, е трудно да останеш скептик.
— А междувременно… — стисна ръцете на майка си младата жена. — Ти си щастлива, нали, мамо? Виждам го по лицето ти. Далеч си от баща ми, от неговата грубост, на сигурно място в Рътланд. — В очите й блеснаха дяволити светлинки. — Където, както разбирам, викарият те е посещавал.
Елизабет се изчерви като ученичка.
— Да, вярно. Оставаше само по няколко минути, през които само бъбрехме. Но магията е все още тук. Изобщо не е изчезвала през всичките тези години. — Бузите й отново порозовяха. — И всеки път ми носи букет от жълти рози.