Дафни започна да разопакова храната, когато усети, че някаква малка ръчичка я дърпа за полата. Погледна надолу и видя едно дребно синеоко момиченце, което бе втренчило очи в нея.
— Аз съм Прудънс — представи се тя. — К’во друго си донесла?
Забелязала закърпените дрешки на детето, младата жена измъкна една от басмените роклички.
— Донесла съм тази красива нова рокличка. Харесваш ли я, Прудънс? Мисля, че ще ти бъде точна.
Сините очи станаха огромни.
— Наистина ли й за мен? — прошепна детето.
— Твоя е.
Прудънс докосна благоговейно крайчеца на подгъва й.
— Толкоз е хубава.
— Също като теб. — Дафни коленичи импулсивно и я прегърна. — А красивите момиченца имат нужда от красиви дрешки. Но първо трябва да ми обещаеш нещо. Обещай ми да носиш тази рокличка при следващото ми посещение, за да мога да видя колко хубаво ти стои.
Челцето до рамото й се наклони в знак на съгласие.
— Много добре. Тогава си я вземи.
— Само т’ва ли искаш от мен? Обещание? — отстъпи крачка назад Прудънс и погледна младата жена с надежда и същевременно с вкоренено от многото лишения съмнение в душата й.
— Това е единственото, което искам от теб — увери я нежно Дафни, без да откъсва поглед от Прудънс, която грабна роклята и я стисна здраво в ръцете си, сякаш беше безценно съкровище.
Младата жена бе виждала и преди подобно болезнено чувство за собственост. Пред очите й се появи образа на тъмноокото момиче от „Дома на вечната надежда“, който я бе преследвал през всички тези години. Виждаше я, сякаш беше пред нея, как притиска към гърдите си парцаливата кукла със същото безкрайно отчаяние, с което сега Прудънс стискаше роклята.
В гърлото й заседна буца.
— Прудънс — отрони се от устните й. — Имаш ли кукла?
Детето премигна и вдигна гордо брадичка.
— Имах си Марта, но тя вече не й моя. Мама я даде на Джейн, дъ спре дъ плачи.
— Джейн ли?
— Моята сестричка. Тя й само на две години. А мама не може да приспи бебето, аку Джейн плаче непрекъснато. Затова й даде Марта. И сега Джейн не плаче толкоз.
— Постъпила си много мило, като си й дала един толкова скъп приятел.
Прудънс вдигна рамене.
— Аз не исках. Мама мъ накара.
— Прудънс, знам, че Марта е означавала много за теб, но би ли обикнала една нова кукла?
— Мама казва, чи немаме пари за нова кукла.
— Чакай да ти кажа една тайна — наведе се към нея със заговорнически вид младата жена. — На витрината на селския магазин видях най-красивата кукла. Има копринени златни коси и розова рокля от атлаз с кадифена панделка. Но има и един ужасен проблем.
— Какъв? — Прудънс я гледаше като омагьосана.
— Никой не я иска. Стои на тази витрина вече от месеци, все още никой не я е взел в дома си. Подозирам, че е много изплашена. До Коледа остават само два месеца, а аз не знам да има нещо по-ужасно за една кукла от това да прекара празника сама във витрината на магазина.
— Но защо никой не я иска?
— Повечето момиченца не са всеотдайни като теб. Те отказват да дадат старата си кукла и да обикнат някоя нова. Слава Богу, твоето сърце е по-голямо от техните. И така, ако донеса тази кукла със себе си следващия път, би ли пожелала да я занесеш у дома си и да я обикнеш така, както обичаше Марта? Би я направила невероятно щастлива?
— Разбира се! Шъ съ грижа наистина добре за нея и шъ я обичам много, обещавам.
Дафни се усмихна и погали изцапаната гладка бузка, вдигната към нея.
— Вече ми даде цели две обещания — да носиш новата си рокля и да обичаш новата си кукла. Ти наистина плати цената на дрешката си. Аз обаче имам още една молба към теб и тя е да ми помогнеш. Знаеш ли, Прудънс, мисля, че съм донесла достатъчно облекла за всичките ти съученици. Но ти трябва да ми помогнеш да вадя дрехи с нужните размери, които да стават на съответното дете. Мислиш ли, че ще се справиш с тази задача?
Прудънс засия.
— Знам, чи ши съ справя. За всеки ши избера най-подходящата дрехъ, мис… лейди…
— Дафни. Името ми е Дафни. Така се нарича едно цвете, подобно на нарциса, само че е по-късо.
— Мъ викарият ни въ нарече нарцис, а на имиту на няк’во другу цвети.
Младата жена се усмихна.
— Кокиче. Викарият започна да ме нарича с това име още когато бях по-малка от теб.
— Защо?
— Виждала ли си някога кокиче, Прудънс? — намеси се Чеймбърс, като се приближи към тях.
— Те съ бели. И красиви.
— Да, точно така — съгласи се той. — Освен това са толкова деликатни и нежни, че човек се страхува дали ще оцелеят, особено непосредствено след появата си, когато е все още зима. Е, те не само че оцеляват, но и разцъфват. Пробиват си път през заледената земя, насочват пъпчицата си към небето и се изправят гордо и упорито, като даряват света с изключителната си красота, която няма равна на себе си, но малко са способни да я оценят.