— А, ето ги моята дъщеря-предателка и съпруга-прелюбодейка. Слугите ви не споменаха, че ще намеря и тях тук. А къде е лъжливият викарий? Мислех, че ще допълни приятната картинка.
— Можеш да прекратиш тирадите си, Харуик. — Викарият пусна пироните, които бе събрал и се приближи, за да застане до Пиърс. — Вече извърши предостатъчно зло за цял един човешки живот. Връщай се в Трагмор.
— А, ето те и теб, Чеймбърс. Уплаших се, че ще ме разочароваш. Колкото до връщането ми в Трагмор, точно това е и моето намерение. Но когато го сторя, вече ще бъда богат и влиятелен. — И маркизът отвори папката, която държеше, а очите му блеснаха злобно. — Или, ако не богат и влиятелен, то поне отмъстен както си се полага.
— Ти? Да бъде отмъстено за теб? — изсмя се сухо Пиърс. — Ти си този, който върши гадости, Трагмор, и на теб трябва да се отмъсти.
— Затова ли съпругата ми пуска в леглото си набожния свещеник?
Чеймбърс се наежи.
— Не мърси името на Елизабет, недостоен мошеник такъв! Не и в мое присъствие.
— Колко галантно! — изръкопляска Трагмор. — Нищо чудно, че Елизабет предпочита твоето легло пред моето. Кажи ми, Чеймбърс, в една стая ли си живуркате двамката по време на дългия ви престой в Маркам?
— Не си прави труда да даваш някакъв отговор на този злостен въпрос, господин викарий — проблеснаха от омраза очите на младия мъж.
— Ваше Височество? — извика колебливо бригадирът. — Да чакаме ли?
— Не е необходимо, Малор — отвърна Пиърс, без да отделя погледа си от новодошлия. — Маркизът си тръгва веднага. Започвайте да вдигате гредите. Мис Редмънд, наглеждайте децата.
— Разбира се, Ваше Височество — отзова се веднага учителката и събра около себе си учениците.
Шумовете, характерни за един строеж, се възобновиха.
— Е, Трагмор — рече младият мъж. — Изкара на показ кирливите си ризи, а сега можеш да си вървиш.
— Не още, Торнтън. — И той умишлено бавно извади няколко листа от папката си. — Както виждаш, въпреки огромния брой широкоплещести пазачи, с които си напълнил Рътланд, моят детектив успя да събере внушително количество доказателства. Предостатъчно, за да се докаже, че тук има доста повече от „кирливите ми ризи“, както ги нарече. Всичките тези страници са изпълнени с факти. — Той се обърна към викария. — Искаш ли да ти разкажа за всяко едно от посещенията ти при Елизабет през изминалите два месеца? За дългите мигове, в които оставахте насаме, в закътаното имение, където я беше заврял Торнтън? Само вие двамката и романтичните жълти рози, които й носеше всеки път. Да не говорим пък за неочакваното ви пътуване в уютната карета от Рътланд до Маркам, където живеете под един покрив и един Бог знае какво правите?
— Разговаряме, Харуик. Нещо, което ти можеш да вършиш само с юмруците си. — Чеймбърс едвам успяваше да говори, толкова беше вбесен. — Дори нечестният ти детектив не би могъл да изфабрикува грехове, които никога не са били извършени. И дълбоко в черното си сърце ти също знаеш много добре, че Елизабет не е способна на измама. Че докато носи твоето име, тя винаги ще ти бъде вярна.
— Да, но в момента тя се опитва да се освободи от моето име, нали така? Поне така ми каза Холингсби, когато се отби в Трагмор, за да ми съобщи, че повече няма да работи за мен.
— Да — сряза го Пиърс. — Точно това прави. И с пълно основание, и двамата го знаем много добре. Ти се отнасяше отвратително с нея, копеле, както и с моята съпруга.
— Аз? Копеле? — Горчив смях. — Мисля, че нещо си се объркал, Торнтън. Копелето си ти, а не аз. Ти си роден от една курва, която бяха изгонили на улицата, където й беше мястото. Ако съдбата беше по-справедлива, тя трябваше да умре още там, докато ти беше в корема й, вместо да прахосва парите на данъкоплатците в скапания приют в Лестър.
Нещо в Пиърс сякаш се скъса.
— Кучи син! — Юмрукът му изсвистя във въздуха и запрати надалеч маркиза.
— Недей, Пиърс — сграбчи го за ръкава викарият. — Той точно това се опитва да те накара да направиш. Не знам поради каква причина иска да се направи на мъченик. — И Чеймбърс посочи към гледащите ги строители и ученици.
— Напразно си хабиш думите, Чеймбърс. — Възвърнал равновесието си, Трагмор бе притиснал носа си с носна кърпичка. — Не можеш да го възпреш, той е като животно. То си му е в кръвта и е подсилено от годините, прекарани на улицата. Нека да покаже пред всички ни каква е истината — че, със или без титла, той си остава нищожеството от приюта. Ако Маркам имаше грам мозък в главата си, той никога нямаше да признае за свой син копелето на Кара Торнтън.
— Млъкни, татко. — Дафни незабелязано бе станала от пейката и сега стоеше, с горящ поглед, до мъжете.