Младият мъж си пое бавно и дълбоко въздух и погледна подред към викария, Елизабет и своята съпруга.
— Ще се свържа с Холингсби още щом се върна тази вечер.
— Не! — сграбчи ръката му Дафни и заклати буйно глава. — Не прави това. Ще се чувствам много по-малко копеле, ако ме отрече, отколкото ако продължавам да бъда негова дъщеря. Не искам той да ми бъде баща.
Пиърс обърна глава и погледна разтревожената си съпруга.
— Заклех се да те пазя от всякакво зло. И възнамерявам да сторя точно това.
— Закле се също така да унищожиш и баща ми.
В очите на младия мъж проблеснаха иронични искрици.
— Тогава още не предполагах, че той сам се е унищожил.
— Съгласна съм с Дафни — обади се внезапно Елизабет. Тя вирна брадичка, като черпеше сили от одобрителното кимване на викария. — Харуик не може да ми стори по-голямо зло от това, което вече ми направи. Но може да нарани други. Не позволявай това да стане, Пиърс.
Осъзнал искрените слова на Елизабет и пълната липса на себичност както у Дафни, така и у майка й, младият мъж почувства, че го обзема прилив на гордост.
— Вземи всичките ми пари, Трагмор. Това е без значение, тъй като в крайна сметка победителят ще бъда пак аз.
— Какви глупости бръщолевиш? — попита маркизът. — Да не си променил мнението си? Да не би да отказваш да…
— Сър? — Прудънс, която се бе промъкнала незабелязано край тях, дръпна Трагмор за сакото. — Не се ядосвайте. — Гласчето й се загуби сред виковете на възрастните и шума от строежа.
— Какво? — извъртя се маркизът и изгледа момиченцето така, сякаш беше казала нещо неприлично.
— Не викайте — промълви Прудънс. — Особено пък на Дафни. Тя й кокиче. — Малкото й личице светна. — Може да подържите куклата ми — предложи тя и протегна русокосото си съкровище към него. — Шъ ви помогне да съ почувствате по-добре.
— Как смееш да се доближаваш до мен, мръсна хлапачке! — изкрещя Трагмор и бутна детето и куклата му. — Махни грозната си играчка от очите ми.
— Вий не разбирате — продължи да обяснява търпеливо Прудънс и отново протегна напред любимата си кукла. — Тя шъ ви помогне да не съ чувствате толкоз ядосан. Тя кара сестра ми да спре да плаче. Както и мен. Вземете я, сър.
Маркизът изрева ядосано и блъсна играчката от ръцете на момиченцето, като я запрати с лице в прахта.
— Моята Дафни! — изпищя детето и я вдигна светкавично от земята. Очите й се разшириха от ужас, когато Трагмор запристъпва към нея.
— Това ще те научи друг път да ми се подчиняваш веднага! — кресна той и я зашлеви толкова силно, че я запрати право към конете.
Животните изцвилиха в знак на протест, дръпнаха хамутите си и опънаха до край въжето.
Трагмор не обърна внимание на уплахата им. Единственото, което виждаше, бе проклетото дете, върху което възнамеряваше да изкара насъбралия се яд.
Той отново вдигна ръка.
— Не!
Дафни извика несъзнателно. Целият свят се бе събрал в една сцена: как баща й удря куклата на Прудънс, а после и самата Прудънс. Времето се бе върнало с дванайсет години назад, в „Дома на вечната надежда“, а Прудънс беше Сара.
Тогава Дафни не бе могла да стори нищо.
Сега обаче можеше.
— Остави я! — Младата жена се спусна напред, грабна момиченцето в ръцете си и я отнесе на безопасно разстояние от лапите на баща си.
В този момент въжето се скъса.
— Пазете се! — извика някой от работниците.
Тежката дървена греда се стовари с пълна сила върху главата на Трагмор.
Той се строполи, без да издаде звук.
24
— Би трябвало да ми е мъчно за него. А не ми е мъчно.
Дафни гледаше към градината в Маркам, стиснала парапета на балкона към дневната.
— Не, скъпа моя, не би трябвало да ти е мъчно — прегърна я откъм гърба Пиърс. — Мъчно ни е само за онези, които заслужават. Трагмор беше чудовище. Смъртта не може да промени този факт.
Младата жена се завъртя с лице към съпруга си и затвори очи.
— Никога няма да забравя по какъв ужасен начин умря — прошепна тя. — Черепът му се спука под гредата.
— Не, няма да забравиш — съгласи се любимият й, благодарен, че бе успял да й попречи да види обезобразеното тяло на баща си. Така споменът за ужасната му смърт щеше да отзвучи по-бързо и нямаше да я преследват кошмарни видения. — Няма да забравиш — промълви отново той, като я притисна към тялото си, — но оттогава е минала едва една седмица. С времето мъката от този спомен ще стане по-поносима. Повярвай ми. В живота си съм се сблъсквал с неща, които мислех, че никога няма да мога да преживея, но въпреки това оцелях.
Дафни отметна назад глава.
— Баща ми направи отвратителни признания през онзи ден, но вместо да се ядосаш, ти се държеше така, сякаш си си отмъстил. Като че ли у теб не бе останала вече и капчица гняв.