Смешно, но привлекателно поради куп причини.
Бандитът пусна лоста и пилата в джоба на шлифера и пъргаво събу обувките си. След това запали една тънка свещ и се захвана с работата си.
В дневната не го очакваха изненади — единственото ценно в нея бяха няколко сребърни чинии и един сребърен черпак. Прибра ги и се насочи към библиотеката.
Бюрото на маркиза изобщо не беше проблем за него. Очакваната кутия с пари беше вътре. Изненадата дойде от съдържанието й — не бе очаквал да намери такава сума в нея: петдесет сребърни лири и седемдесет и пет — златни. Присегна се до задната част на чекмеджето и внимателно започна да го опипва, докато открие плоскостта, която търсеше. Натисна я и, като си помогна с пилата, отмести дъската. Пред очите му се показаха златен джобен часовник, два антични пръстена, десетина банкноти по пет лири и двайсетина — по десет лири.
Трагмор очевидно не беше обеднял чак толкова.
„Но не за дълго“ — усмихна се на себе си бандитът.
Пъргаво напъха плячката си в торбата, която бе пришита към подплатата на шлифера му. После отвори вратата и се промъкна във вестибюла. Коридорите бяха тъмни. Плъзна се до подножието на стълбището. Заизкачва се безшумно, като се движеше само от вътрешната страна на стълбите, за да избегне и най-слабото поскърцване.
Стигна площадката на втория етаж.
Както обикновено се насочи първо към господарските спални.
Маркизата спеше дълбоко, а вратата й бе отключена. Бандитът действаше бързо. Взе само кутията с бижута и златния медальон, поставен до нея.
Затвори вратата зад себе си и тръгна към спалнята на маркиза.
Поставил закритите си в ръкавица пръсти върху дръжката, той се спря за момент и погледна към нейната стая. По време на многобройните си нощни обиколки бе видял, че от целия Трагмор светлината угасваше последна при нея.
Какво й пречеше да заспи? Дали беше книга? Или някаква тревога? Или пък мисълта за някой мъж?
Въпросите се раждаха един след друг в мозъка му, но надделяваше един от тях.
Как ли изглеждаше в съня си? Дали спеше свита на една страна с навита на плитка коса, в увито в целомъдрена бяла нощница, закопчана до врата, тяло? Или беше по-свободна, с пуснати коси, с прозрачна нощница с дълбоко деколте?
Трябваше да разбере това, сега, след вчерашния ден.
Преди да осъзнае безразсъдството на постъпката си, бандитът се отклони от първоначално предначертания маршрут и се запъти към стаята й. Нямаше оправдание за поведението си и той го знаеше добре. Трябваше да претършува спалнята на маркиза, да остави в нея символичния скъпоценен камък и да се измъкне. Всяко отклонение от обичайното му поведение бе рисковано и безразсъдно. Безпрецедентно.
Досега.
Вратата не беше заключена. Бандитът влезе, като държеше свещта ниско и близо до себе си, за да не я събуди.
Тя представляваше прекрасна гледка.
Слабата светлина на свещта проблясваше по лицето й и й придаваше нереална, несравнима красота. Лежеше по гръб, а косата й се бе разпиляла като водопад по възглавницата. Приличаше на златен ангел, едновременно очарователно невинен и мъчително съблазнителен.
Одеялото се бе свлякло до кръста й и разкриваше пред погледа на бандита част от тялото й. Той наблюдаваше като хипнотизиран лекото повдигане на гърдите й под ниско изрязаното деколте на нощницата. Вратът и раменете й бяха голи и сякаш го подканваха да ги докосне.
Той се изпоти под маската си. Желанието избухна като оръдеен изстрел в слабините му, толкова изненадващо, колкото и силно. Искаше я. Беше толкова просто. Само годините, преживени в желязна самодисциплина, му помогнаха да не последва импулса си и да я обладае на мига.
Той беше проклет крадец, Боже Господи, и бе дошъл в дома на маркиза, за да ограби част от собствеността му.
Вместо това единственото, което искаше да вземе от маркиза, бе дъщеря му.
Бандитът се бореше с беснеещото в него желание, което бе прекалено дълбоко и свързано с прекалено много емоции, за да го изучава сега. Бе немислимо да си позволи нещо подобно. Трябваше да напусне Трагмор, още в същия миг.
Не бе издал никакъв звук, в това бе абсолютно сигурен.
Въпреки това клепачите й се повдигнаха, потрепнаха и се вдигнаха отново.
— О! — Тя се изправи рязко до седнало положение и само след миг не бе останала и следа от сънливостта й.
Бърз като светкавица, бандитът бръкна в джоба си и пръстите му обгърнаха дръжката на пистолета. Като се проклинаше за глупавото си безгрижие, той извади оръжието, молейки се да не бъде принуден да го използва.
— Не викайте. Не бих искал да ви нараня.
В резултат на изръмжаната команда на лицето й се появи усмивка, която можеше да разтопи дори камък.