Пиърс разбра прекрасно.
Баща му бе от богатите. А те с майка му си бяха бедни.
Две години по-късно Кара Торнтън умря, отнесена от упоритата си кашлица и разбитото си сърце.
Молитвите не можаха да я върнат обратно.
Нито пък наказаха безсърдечното копеле, което я бе изхвърлило на улицата, след като му съобщила, че носи детето му.
В този ден Пиърс взе две окончателни решения.
Тъй като беше беден, трябваше да осигури сам своето бъдеще, а не да се оставя в ръцете на непредвидимата съдба. Никога повече да не се превръща в жертва на всевластните благородници.
И да намери начин да ги превърне в жертви.
През онази вечер бе направил гордостта своя вечна спътница.
Докато се изкачваше към спалнята си, младият мъж си мислеше колко дяволски приятно му бе да постави тенекиената чаша с парите върху бюрото на директора и така безсрамно да нахлуе в проклетото „светилище“, в което не се осмеляваше да влезе като дете, освен ако не му бе омръзнал животът. Така беше по времето, когато приютът се управляваше от Барингс.
За щастие на сегашните обитатели на приюта, този мерзавец бе умрял преди пет години, а неговият заместник се славеше като добър човек и щеше да използва парите за подобряване на положението в заведението, а не за да напълни собствените си джобове и джобовете на двамата благородници, на които дължеше позициите си.
Благородници.
Пиърс се отпусна уморено на леглото си, като скръцна със зъби при спомена за първия път, когато бе подслушал разговора на тези безскрупулни мошеници.
Гладът го бе накарал да се събуди през онази зимна нощ. Стори му се непосилно да изтърпи легнал тази агония. Измъкна се от завивките. Студеният въздух смрази кръвта му и осемгодишното му телце се затресе неконтролируемо. Въпреки това се насочи надолу към кухнята, за да отмъкне нещо за ядене.
Направи грешка, задето на връщане тръгна по по-краткия път, тъй като той минаваше покрай директорския кабинет. Когато забеляза процеждащата се през процепа на вратата светлинка, вече бе прекалено късно да се връща. Студът, проникнал до мозъка на костите му, се замени от ужас. Ако директорът го откриеше тук, станал от леглото си и с парче откраднат хляб в ръката, щеше да го пребие безмилостно с камшик.
Пиърс се запромъква покрай вратата, като се молеше Барингс да е заспал пред бюрото си.
— Ето ти още сто лири, Трагмор.
Гласът на директора разби и тази надежда.
— Чудесно. А останалото?
Последва звук от стоварен върху бюрото юмрук.
— По дяволите, Трагмор! Дарението от местната църква е само триста лири. Не може да очакваш да ти дам всичко…
— Разбира се, че го очаквам — прекъсна го Трагмор. — Триста лири, разделени по равно между двама ни с Маркам.
— А какво ще остане за мен? — озъби се Барингс. — Какво ще спечеля аз от всичко това?
— Това, което печелиш винаги. Възможността да запазиш почтеното си директорско място. Не е ли така, Маркам?
— Чудесно, Трагмор. Така е. — Столът на третия мъж изскърца — очевидно бе станал от мястото си. — А сега вече е време да приключваме с този разговор и да потеглим.
Пиърс се възползва от шумните им приготовления за тръгване и хукна като луд, като се спря едва когато се озова на сигурно място в леглото си.
През цялата нощ обаче го преследваше споменът за това, което бе чул и неговото значение. А него дори едно дете можеше да го разбере.
За пореден път богатите се облагодетелстваха за сметка на бедните.
Върнал се към настоящето, Пиърс изруга тихичко и разтърка очи. Искаше му се така лесно да може да се отърве и от спомените. Донякъде съжаляваше, задето бе обещал на Дафни да отиде в „Дома на вечната надежда“. Част от него обаче изпитваше огромно задоволство от факта, че парите, с които бе дарил този приют, бяха отнети от същия благородник, който бе експлоатирал неговите обитатели в продължение на години — отвратителния маркиз Трагмор.
Пиърс не се съмняваше, че средствата ще бъдат използвани разумно. За да бъде по-сигурен в това, към парите в тенекиената чаша бе добавил една мъничка бележчица:
„Използвай дарението за приюта или ще се върна.“
Внезапно устните му се разтегнаха в усмивка от идеята, която го осени. Дафни със сигурност щеше да одобри това допълнение и щеше да се възхити от досетливостта и почтеността на бандита. Искаше му се да може да види лицето й, когато прочете подробностите във вестника.