Дафни. Дори само мисълта за нея го караше да се усмихва. Тя бе най-очарователната и сложната загадка, с която някога се бе сблъсквал. Представяше си я така ясно, сякаш стоеше в действителност пред него в спалнята му, срамежлива и затворена в себе си, интелигентна и упорита, принципна и състрадателна.
И толкова дяволски красива, че го караше да се задъхва, да губи разсъдъка си и да върши рисковани неща, които можеха да доведат до провала му.
Но Дафни никога нямаше да го предаде.
Как по дяволите бе толкова сигурен в това, Пиърс не можеше да каже. Просто го знаеше. Помежду им съществуваше някакво неуловимо, но абсолютно разбирателство, нещо дълбоко и значимо, което ги свързваше. Беше го почувствал още на конните състезания, а след това и в стаята й: нежност, привличане.
И желание.
Толкова силно желание, че едва не го бе съборило на колене.
Комбинацията беше дяволски интригуваща, прекрасна, вълнуваща…
И поради доста причини — плашеща.
Пиърс усещаше инстинктивно, че подобна комбинация щеше да го засегне, да го разчувства така, както нищо досега, щеше да го направи уязвим дотолкова, че да не успее вече да владее положението.
А това не можеше да си го позволи.
Вече трийсет години живееше, работеше и се справяше сам, и не искаше да променя това. Автономността за него бе средство за оцеляване. Вълнуваше се силно и се грижеше за онези, които имаха нужда от него, за своята кауза, за множество хора. Но никога само за един. Освен това тя бе дъщеря на маркиз Трагмор.
Пиърс сплете пръсти зад главата си, обсебен от въпроса, който напразно се опитваше да избегне.
Какво ли й беше причинило онова копеле?
В съзнанието му, подобно на отвратителни насекоми, се въртяха образи, които бяха прекалено неприятни, за да не им обърне внимание. Колко пъти през дните, прекарани в приюта, бе ставал свидетел на гнева на маркиза? Колко много деца бе измъчил той?
Мили Боже, дали биеше и нея?
Пиърс усети как вътрешностите му се обръщат.
Беше споменала нещо подобно пред бандита. Но как можеше да прави подобно нещо този Трагмор? Дафни беше собственото му дете. И беше толкова малка, и деликатна, и красива.
„Държа се точно като някой скучен глупак“ — смъмри се горчиво младият мъж. Кой можеше да бъде по-крехък и беззащитен от децата в един приют? И щом той можеше да се държи така грубо с тях, то…
Пиърс трескаво си припомняше тазвечерната кражба, като изживяваше отново и отново миговете, прекарани с Дафни. Не. Не бе видял следи от удари по врата или раменете й, нито пък синини по ръцете й. Разбира се това все още не значеше нищо. Трагмор бе хитър човек, прекалено хитър, за да остави подобно явно доказателство.
Баща й я ужасяваше, беше го видял, беше го почувствал още по време на конните състезания.
Кое пораждаше страха й? Дали физическото насилие от страна на Трагмор?
Сърцето му преливаше от нежност и желание да я защити. Пиърс стисна юмруци така, че кокалчетата на дланите му побеляха. Дафни имаше нужда от него. Беше толкова просто. И, колкото и голям да бе рискът, щеше да бъде там заради нея.
А тя дали би била доволна от присъствието му?
Тази иронична мисъл внезапно сама се прокрадна в съзнанието му. Младият мъж скочи на крака и започна да се разхожда напред-назад из стаята си.
Фактът, че нямаше титли и високо положение в обществото нямаше да я накара да се отвърне от него, не и Дафни. Според него бе чиста случайност, че тя се бе родила в подобна среда и чувстваше, че щеше да погледне по същия начин на неговия произход. Но как щеше да реагира, когато разбере за враждата му с баща й, за отмъщението, което бе твърдо решил да доведе до край?
Отнемането на парите трябваше да бъде само началото. Пиърс възнамеряваше да се погрижи Трагмор да се озове в ада.
И, независимо от факта, че Дафни се страхуваше от баща си и вече се бе уверила, че той е изключителен мръсник, тя бе прекалено деликатна, за да се отрече от човека, който я бе създал, а още по-малко да се хвърли в обятията на врага му, който искаше да го унищожи.
Къде тогава се намираше Пиърс в цялата тази работа?
Бе изпълнен с въпроси и нямаше отговор почти за никой от тях.
С изключение на един.
Нямаше никакво съмнение на кого Дафни бе вярна с цялата си душа. Също като него тя се опитваше да защити по-нещастните от нея и намиращите се в опасност.
Тази нощ бе защитила Бандита на тенекиената чаша.
Младият мъж се усмихна при спомена за скандалното поведение на Дафни и се почувства горд. Без да се грижи за собствената си безопасност, тя се бе опитала да го спаси от безмилостния си баща, като постави сама тенекиената чаша с рубина върху възглавницата на Трагмор.