Мозъкът й отново започна да препуска бясно.
Струваше й се, че може да види радостното оживление, царящо точно в този момент в приюта в Лестър. Къде ли бе поставил тенекиената си чаша бандитът? Кой ли я бе открил? Колко ли пари имаше в нея? Кога най-после подробностите щяха да достигнат в Трагмор, така че да може тайно да се порадва на успеха на бандита? А когато научеше новините, как щеше да успее да сдържи радостта си и да утеши с убедителен вид баща си?
Какво ли щеше да й стори той, ако усилията й се проваляха? Ами ако вече подозираше чувствата й или, още по-лошо, за участието й в снощните събития?
Потропването по вратата прекъсна трескавите й мисли.
— Да?
— Може ли да вляза, скъпа? — Майката на Дафни открехна вратата и колебливо надникна в стаята.
— Разбира се, мамо — сви колене младата жена и потупа подканващо върху завивките на леглото си. — Мислех, че си с татко.
— Не, баща ти е в кабинета си с мировия съдия.
— Мировия съдия ли? — пребледня Дафни. — Мислех, че е дошъл само полицейският началник.
Майка й въздъхна, прекоси стаята и се настани до нея.
— Харуик не бе доволен от усилията на полицията да възстанови откраднатата ни собственост. Поиска да се види и с мировия съдия. За нещастие, не мисля, че сега знаем нещо повече отпреди.
Тя сведе очи и започна да си играе със завивките.
— Мамо — наклони се към нея младата жена и докосна ръката й. — Добре ли си?
Елизабет кимна и стисна пръстите на дъщеря си.
— Гневът на баща ти като че е насочен само срещу бандита и тези, които не могат да го открият. Поне за момента.
Във въздуха увисна тежко мълчание.
— Не страдаш заради бижутата си, нали? — попита Дафни. Знаеше добре отговора, но искаше да отвлече вниманието на майка си от неприятните й мисли.
— Почти не — усмихна се тъжно Елизабет. — Знаеш колко малко значат за мен пръстените и брошките. Приютите се нуждаят от храна много повече, отколкото аз — от украшения. Господ да ми е на помощ, ако Харуик ме чуе да говоря така.
— Няма да те чуе. Само си помисли, мамо. Помисли си на колко хора ще помогнат нашите скъпоценности — блеснаха очите на младата жена. — Иска ми се да имах повече неща да му дам. Нямах друго, освен перлената огърлица и камеята, така че…
— Да му дадеш ли каза? — прекъсна я майка й.
Дафни стисна устни.
— Дафни — погледна я невярващо Елизабет. — Видя ли бандита снощи?
Младата жена се чувстваше като муха, хваната в паяжина. Търсеше трескаво някакъв изход, но усилията й бяха безплодни.
— Да, видях го — призна неохотно тя. — Помогнах му с каквото можах. После го изпратих да си върви, за да не го хванат.
— Боже мой — затресоха се фините ръце на Елизабет. — Ако Харуик подразбере нещо, дори съвсем малко… Дафни, имаш ли представа, какво ще…
— Да — вирна гордо брадичка дъщеря й. — Но си струваше риска. И бих го направила пак.
За кратък миг в очите на майка й проблеснаха хиляди въпроси и за момент Дафни съзря в нея младата жена, която вече не съществуваше. След това, също така бързо, надделя страхът, а годините, прекарани в подчинение, заличиха любопитството й.
— Не искам да чувам нищо повече — погледна нервно към вратата Елизабет. — Нека да се престорим, че никога не сме провеждали подобен разговор.
— Но, мамо…
— Дафни, моля те. — Очите й отразяваха ужаса и молбата й и това разкъса сърцето на дъщеря й.
— Разбира се, мамо. Както желаеш.
— Както трябва да бъде — поправи я шепнешком Елизабет. Изправи се, но се спря почти против волята си. — Страшно си бледа. Малко чист въздух би ти се отразил много добре. Може би една разходка? До селото?
Младата жена бавно повдигна глава и срещна погледа на майка си.
— До селото ли?
— Да. Мисля, че бързото ходене ще върне цвета на бузите ти. Бих предложила Емили да те придружи, но мировият съдия иска да разпита цялата прислуга. Затова при дадените обстоятелства е най-добре да излезеш сама. Съгласна ли си, скъпа?
Лицето на Дафни се озари от изпълнена с благодарност усмивка.
— Да, мамо, идеята е чудесна.
— Добре. В такъв случай те оставям да се облечеш. По-добре да отида да видя, дали баща ти няма нужда от мен. — Маркизата се наведе да целуне челото на дъщеря си. — Предай сърдечните ми поздрави на викария — добави шепнешком тя, — и му кажи, че нашите коняри ще имат нужда от нови ботуши тази зима. Те ще пристигнат горе-долу по същото време, когато и вълната.