Лицето на младата жена грейна.
— О, мамо.
Елизабет поклати глава и даде знак на дъщеря си да замълчи, като притисна показалец към устните си.
— Приятна разходка, скъпа. Очаквам да не се прибираш през следващите няколко часа.
— Господ да те благослови, мамо — прошепна беззвучно Дафни зад гърба на отдалечаващата се жена.
Маркизата спря и сведе глава.
— Дано Господ опази всички ни.
Вратата се затвори след нея.
След четвърт час Дафни беше облечена и напълно готова.
Докато се решеше, преговори наум това, което щеше да обясни по повод своето излизане на баща си, в случай че го срещне някъде из къщата. Всъщност най-вероятно майка й вече бе подготвила почвата.
Разходка. На воля. Из гъстата гора, която заобикаляше Трагмор.
Това можеше да продължи часове.
Младата жена слезе на първия етаж, като мина предпазливо край кабинета на баща си и се натъкна право на него.
— Нахалното копеле! Няма да допусна да ме предизвиква повече! — избухна Харуик, като размахваше някакъв лист хартия. — Ще го унищожа, дори ако това трябва да бъде последното ми дело на този свят!
Първата й мисъл бе, че баща й беше открил бандита и ужасът й за съдбата на нейния герой засенчи обичайния страх от баща й.
— Татко? — избъбра тя. — Какво се е случило? Открихте ли нещо във връзка с грабежа?
— Какво? — премигна Харуик и се втренчи в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Една вена на слепоочието му пулсираше бясно. — Не. Като че снощната кражба не беше достатъчна, ами сега ще трябва да се срещна с онова нищожество, с което съм принуден да общувам покрай интересите си в бизнеса. И то в собствения ми дом.
— О-о! — Дафни нямаше никаква представа за какво става дума и се страхуваше да пита повече. Убедена, че гневният изблик на баща й не бе свързан с бандита, разумът й взе положението в свои ръце и я убеди да се измъква, преди маркизът да излее яда си върху нея.
И тя припряно тръгна към вратата. Харуик се извъртя и насочи юмрука си към нея.
— Настоява да се срещнем и то сега. В Трагмор.
Ужасеният поглед на Дафни следеше свития юмрук на баща й. Тя трескаво търсеше думи, за да го успокои.
— Днес ли? Но несъмнено, ако му беше казал за снощния грабеж…
— Това нямаше да промени нищо. Този уличен плъх не се интересува от нищо друго, освен от собствения си джоб.
Иронията в описанието, което даваше на неизвестния си съдружник, я порази дори в страха й. Алчността бе нещо много познато за Харуик, което обикновено предизвикваше възхищението му. Но очевидно не и в този случай.
— За кого говориш, татко? Кой е този ужасен човек?
— Проклетият Пиърс Торнтън, ето кой.
— Пиърс Торнтън? — премигна смаяна младата жена. — Джентълменът, с който се запознах на конните надбягвания ли?
— Той не е джентълмен, дъще. Той е паразит, хищен кръвопиец, който изсмуква достойнството и парите на хората.
— Но аз мислех, че сте съдружници?
— Не влизам по собствено желание в съдружие с евтини, безименни комарджии.
— Не разбирам. — Главата й започваше да се върти.
— Не е и нужно — изкрещя маркизът и се запъти към нея. — Защо си още в имението? Майка ти каза, че ще излизаш да се разходиш.
Дафни пребледня и несъзнателно отстъпи крачка назад.
— Аз… искам да кажа… точно натам съм се запътила. Тръгвам.
— Тогава върви!
— Да, татко. Извинявай, че ти отнех от времето. — Тя се завъртя на пети и се спусна към изхода и спасителната гора.
Спря се едва когато имението се скри зад големите дъбове, които го ограждаха. Тогава забави крачка и пое дълбоко въздух, като се опитваше да спре да трепери.
Господи, колко мразеше това чувство на пълна безпомощност. Може би, ако приличаше повече на майка си, ако бе по-отстъпчива и покорна, положението, в което се намираше щеше да й се стори по-поносимо.
Работата беше там, че Дафни не бе нито покорна, нито отстъпчива. Понасяше този непрекъснат, потискащ страх само защото нямаше никакъв избор. Но някакъв глас дълбоко в нея крещеше, че бе несправедливо и жестоко да живее по такъв начин.
При вида на викария, който разговаряше с някакъв човек в градинката край църквата настроението й се подобри незабавно.
— Господин викарий! — махна с ръка тя и ускори крачка, като накрая дори почти се затича.
Чеймбърс се обърна и лицето му се озари от широка усмивка.
— Дафни! Каква приятна изненада! — Пъхна няколко шилинга в ръката на момчето и разгъна бележката, която бе получил току-що. — Благодаря ти, момко.
— Благодаря ви, сър. — Момчето стисна монетите, втурна се към коня си и след миг изчезна.