— Не. — Дафни се повдигна, обгърна врата му и притисна устата си към неговата. — Това е моят отговор.
Младият мъж едва успя да потисне охкането си и да даде на Дафни това, което желаеше, като се насили да остави в нейни ръце контрола на целувката. Разбираше колко важен беше този миг. Това бе първият й опит да се измъкне от гъсто изтъкания пашкул, в който се бе обвила. Даде й само толкова, колкото можеше да поеме, съобразявайки всяко свое движение. Вкусваше сладостта на потрепващите й устни, като едвам се сдържаше да не я притисне силно към себе си и да не израни устните й от целувки.
В един момент усети, че не може да издържа повече.
— Върви — прошепна той. — Почти се стъмни.
Дафни кимна. Очите й блестяха, а бузите й пламтяха по същия триумфиращ начин както когато бе познала кой кон ще победи на надбягванията.
— Ще дойдеш ли пак?
— Без ни най-малко съмнение. — Пиърс се наведе да вдигне забравения нож на младата жена и го постави в дланта й едва след като целуна всичките й пръсти един по един и деликатните венички на китката й. — Нищо не може да ме отдели от теб — обеща той със същата непоколебимост, която чувстваше и по отношение намеренията си. — Нищо и никой.
6
Момчето скочи на крака в мига, в който каретата зави по алеята. Изтупа униформата си от насъбралата си по време на едночасовото чакане прах. Смръщил озадачено чело, Пиърс слезе от файтона и заизкачва няколкото стъпала, водещи към дома му.
— Мистър Торнтън? — осведоми се момъкът.
— Да. С какво мога да ви бъда полезен?
— Поръчано ми е да ви предам това, сър. — И той пъргаво подаде някакъв запечатан плик. — И да чакам — допълни младежът.
— Разбирам. — Пиърс огледа голия плик. Пъхна го в джоба си, извади ключ и отвори входната врата. — Влезте.
Момчето се раздвижи смутено и се завъртя колебливо из вестибюла, докато домакинът му влезе в дневната, за да си налее нещо за пиене.
— Мисля, че е нещо спешно, сър — обади се най-после то. — Така поне ми казаха.
— Наистина ли? — показа се от дневната Пиърс, като отпиваше от брендито си. — И кой ви го каза?
— Мистър Холингсби. Джентълменът, който ме изпрати.
— Холингсби ли? — повдигна изненадано едната си вежда младият мъж. Джордж Холингсби бе добре известен и преуспяващ адвокат, който се занимаваше с правните дела на представителите на висшето общество. Да не би Трагмор да имаше пръст в тази работа?
Измъчван от любопитство, Пиърс остави чашата си и извади посланието.
— Казвате, че мистър Холингсби пожелал да изчакате, докато прочета това тук, така ли?
— Да, мистър Торнтън, точно така.
— Много добре. Пробудихте интереса ми. — И младият мъж разчупи печата и измъкна от плика листа със съобщението.
„Мистър Торнтън, — зачете той. — Искрено ви моля да ме посетите в Лондонската ми кантора колкото се може по-скоро. Вярвайте ми, ако въпросът не бе изключително спешен, нямаше да злоупотребявам с времето ви. Ако обичате съобщете на пратеника кога мога да ви очаквам. Сърдечни поздрави, Джордж Холингсби“
След като прочете два пъти написаното, Пиърс спокойно сгъна листа.
— Колко дълго ме чакахте да се върна вкъщи?
— Около един час, сър.
Младият мъж кимна, извади банкнота от една лира и я подаде на момчето.
— Благодаря ви за експедитивността и търпението. Предайте на мистър Холингсби, че ще го посетя утре рано сутринта.
— О, да, сър — засия момъкът. — Благодаря, сър. Ще му кажа веднага, сър. — След като се поклони няколко пъти, той буквално излетя от къщата, сякаш се страхуваше, че домакинът му може да се осъзнае и да си поиска обратно скандално голямата сума.
Пиърс се засмя беззвучно, върна се в дневната, отпусна се на дивана и напъха посланието обратно в джоба си. Денят му можеше да се нарече всичко друго, но не и скучен. Първо — грозната му среща с Трагмор, после — забележителните мигове с Дафни, а сега пък това интригуващо съобщение от Холингсби.
Отново се запита дали адвокатът действаше като посредник на Трагмор и дали спешната среща, за която настояваше, имаше нещо общо със заплахите на маркиза. Ако Холингсби възнамеряваше да го шантажира с миналото му от приюта, щеше да бъде много разочарован от реакцията, която щеше да получи в отговор. А той самият, размишляваше Пиърс, щеше да се разкарва напразно.
Утрешният ден щеше да покаже.
Младият мъж затвори очи. Тревогите му се изпариха в миг и бяха заместени незабавно от далеч по-приятна тема: Дафни.
Устните му се разтегнаха от доволна усмивка, когато си припомни отново срещата им в гората. Днес бяха достигнали нова степен на близост и във физическо, и в емоционално отношение. Единодушно бяха приели взаимното си привличане като реална сила, която не можеше да бъде обезсилена нито с отричане, нито чрез бягство. Инстинктът му казваше, че подобно на него, Дафни също не бе свикнала да разголва сърцето си, но въпреки това го бе разтворила за него, бе споделила с него своите мисли и чувства, както и интимни моменти, които, бе сигурен в това, не би споделила с друг.