Нерешените въпроси обаче упорито не му даваха мира.
— Мистър Торнтън?
Пиърс премигна, връщайки се към настоящето и срещна питащия поглед на Холингсби.
— Хм?
— Добре ли сте? Лицето ви придоби зеленикав цвят.
— Чувствам се прекрасно — стисна челюсти младият мъж. — Та какво казвахте за херцог Маркам?
— Бедният предаде Богу дух преди няколко дни. Никой не беше уведомен, тъй като, честно казано, той нямаше нито приятели, нито живи роднини. Всъщност през последните десет-единадесет години херцогът дори не излизаше от имението си.
— Съжалявам да го чуя. Но какво общо има всичко това с мен?
Адвокатът се размърда неспокойно.
— Повече, отколкото бихте могли да предполагате. — Спря да говори, за да се изкашля. — Всеки път, когато си помисля това, то ми действа като удар.
— В такъв случай ви моля просто да ми кажете за какво става дума.
— Добре. — Холингсби стисна ръба на бюрото си. — От два дни вие сте херцог Маркам.
Отговорът бе тежко мълчание.
— Това някаква шега ли е? — успя да произнесе най-после Пиърс. — Защото мен тя определено не ме развеселява.
— Уверявам ви, мистър Торнт… ъ-ъ, Ваше Височество, това не е шега. Ако ми разрешите да…
— Нищо няма да ви разреша — скокна на крака младият мъж и се запъти към изхода. — Очевидно сте получили някаква напълно погрешна информация. Дори не познавах херцог Марк…
— Познавахте ли Кара Торнтън? — попита тихо адвокатът.
Пиърс се спря рязко. Обърна се и изгледа мъжа пред себе си с гневно присвитите си очи.
— Дано да имате достатъчно уважителна причина да произнасяте името на майка ми. Тя е мъртва. Ако са ви платили, за да очерняте името й…
— Жестокостта не е силната ми страна, сър. Нито пък имам такава нужда от пари, че да се компрометирам. Уверявам ви, никой не ми е плащал, за да оплювам починалата ви майка. Точно обратното. Така, а сега ще седнете ли, за да ме изслушате докрай?
Пиърс прекоси стаята като дебнещ плячката си тигър и седна, изпънал гръбнак като струна, на ръба на стола.
— Благодаря ви — рече Холингсби, който седна на свой ред и насочи вниманието си към листите, които държеше. — Тук имам писмо и нотариално заверена промяна към завещанието на херцог Маркам. Преди няколко месеца той ме призова в имението си и ме помоли да оформя документите. Според мен възнамеряваше да повика и вас, за да ви уведоми лично за съдържанието им. За нещастие се разболя веднага след узаконяването на въпросните документи и така и не се изправи на крака. В резултат на това вие чувате тази информация днес за първи път.
— Каква информация?
— Че херцог Маркам е вашият баща.
„Баща“.
Думата го прегази като лавина. Усети шокиращите й удари като физически.
— Писмото е написано лично от херцога — продължи да говори адвокатът. — За това свидетелствам аз. Разбира се, можете да го прочетете сам, както и промяната в завещанието, след като ви обясня всичко. Първо бих искал да изясня произхода ви, като се позова на моменти от писмото на херцога. — Тъй като не получи отговор, Холингсби вдигна поглед и видя здраво стиснатите челюсти на Пиърс. — Добре ли сте, сър?
— Продължавайте — нареди през стиснатите си зъби младият мъж.
Адвокатът кимна и плъзна поглед по първата страница, която държеше.
— Херцогът се запознал с майка ви преди около трийсет и две години в някаква лондонска кръчма. Това бил доста мрачен период от живота му. Бил се отчуждил от херцогинята, огорчен от факта, че не можела да го дари с деца. Майка ви, тогава млада и красива, работела като сервитьорка в кръчмата и била пълна с живот, надежди и страст. Маркам се влюбил от пръв поглед в нея.
През следващите шест месеца той посещавал колкото можел по-често кръчмата и Кара, без да се интересува от протоколи и евентуални последствия, следвайки единствено сърцето си.
— Но последствията не закъснели — прекъсна го Пиърс. Отвратителните части на пъзела бяха започнали да се наместват. — Надул корема на майка ми със своето дете, а после я изоставил и се завърнал при полагащите му се по закон титла, позиция и съпруга.
Холингсби кимна, без да откъсне поглед от писмото.
— Маркам признава, че е проявил слабост. Колкото и да обичал Кара, той не могъл да пожертва всичко друго и да се изложи на подобен скандал и отлъчване от обществото. Затова се отвърнал от нея и от още нероденото им дете. Но, колкото и да се опитвал, не можел да ги забрави, нито пък съвестта му давала мира. След месеци на вътрешна борба, отишъл да намери Кара, но открил, че била загубила работата си и изчезнала неизвестно къде. Паникьосан, започнал да я издирва. След време я открил, заедно със сина, който му била родила, в „Дома на вечната надежда“ в Лестър. Възнамерявал, въпреки всичко, да си ги вземе. Точно тогава херцогинята обявила, че е бременна. Не е нужно да казвам, че това променило всичко.