— Не е нужно да го казвате — отвърна хапливо Пиърс, с горящо от жлъч гърло.
— Маркам нямал друг избор, освен да изпълни задълженията си към своята съпруга и нероден наследник. Това обаче не му попречило да се тревожи за съдбата на Кара и техния син. Изпращал пари при всяка възможност — анонимно, естествено — и се молел те да достигнат до тях.
— Но не достигнаха.
Холингсби потрепна от омразата в гласа на младия мъж.
— А след това научил за смъртта на Кара. Тогава разбрал, че е трябвало да направи нещо повече.
— Нещо повече от какво? От това да я остави да се погуби и да умре в приют ли? Нещо повече от това да обрече сина си на подобен ад?
— Започнал да посещава лично приюта — отвърна адвокатът. — В писмото не се казва какви обяснения е давал на директора, но очевидно никой не е знаел истинската причина за визитите му там.
— А те какви били?
— Да наглежда сина си — сина на Кара — повдигна очи Холингсби и пребледня под ледения поглед на Пиърс. — Вас.
— Колко трогателно. — Младият мъж се изправи рязко и се обърна с гръб към адвоката. — И след като ме видял, развълнувал ли се е дълбоко? Направил ли е някакъв опит да ме освободи от затвора, в който живеех?
— Не можел. В противен случай…
— В противен случай всички щели да научат, че е създал копеле — доуточни с брутална акуратност Пиърс. — А това сигурно щяло да ядоса неговата херцогиня и да изложи на риск позициите на законния му наследник. Така ли е, Холингсби? Нали това щеше да кажеш?
— Да. Точно това щях да кажа.
Младият мъж се завъртя бавно на пети, като стискаше конвулсивно челюсти.
— Ако синът на херцога не беше загинал при онзи инцидент, сега нямаше да провеждаме този разговор, нали?
— Не, мисля, че пак щяхме да го проведем. Маркам ми бе дал да разбера, че дори и да не бяхте единственият му наследник, пак бе твърдо решен да ви даде възможност да научите истинския си произход.
— Какъв прекрасен човек. Чувствам се наистина безкрайно по-добре сега, след като знам, че във вените ми тече неговата кръв. — Пиърс преглътна с усилие. — За какво още сте длъжен да ме уведомите, преди да изляза оттук и да забравя за този разговор?
— Сър — придвижи се към предната част на бюрото си Холингсби, стиснал документите в ръце. — Разбирам, че сте шокиран, разбирам и гнева ви. Но мисля, че не разбирате какво се опитвам да ви кажа. Вие сте единственото живо дете на херцога. Ако не бяхте вие, името Ашфолд щеше да изчезне със смъртта на баща ви. Наложително е да приемете титлата му.
— Наложително ли? Не мисля така. Не, Холингсби, отказвам се от тази чест.
Адвокатът зяпна от изумление.
— Имате ли представа от какво се отказвате? Или какви са размерите на имението, което ви предстои да наследите? Колко големи са богатствата на покойния херцог, земите му, влиянието му?
— Не ми пука.
— Но Негово Височество желаеше…
— Негово Височество желаел? — избухна Пиърс, като се насочи към объркания адвокат. — Негово Височество желаел, така ли? А какво ще кажете за желанията на майка ми? А за моите желания? Той ни обрече да гнием в един гнусен, пълен с всякакви болести приют, без много-много да се замисля. А сега, след като майка ми отдавна лежи студена в гроба си, той иска да ме приеме в своя бленуван свят, а? И да ме признае за свой син? Сега, след като той също вече е мъртъв и скандалът, който ще последва, няма да може да му навреди? Сега вече аз мога да се покажа и гордо да поема ролята на поредния херцог Маркам… защото той го желаел? — С пламнал поглед младият мъж събори един стол по пътя си и се насочи към вратата. — Моето желание пък е проклетият мерзавец да гори в пъкъла. А ако има някаква справедливост, той трябва вече да гори. Приятен ден, Холингсби.
— Имам да ви казвам още — рече тихо адвокатът.
Пиърс се обърна.
— Намерете си друга жертва.
— Моля ви, мистър Торнтън. Трябва да ви уведомя за условията и уговорките.
От гърдите на младия мъж се изтръгна остър смях.
— Условия и уговорки ли? Не си губете времето. Отказвам се от титлата.
— Моля ви, сър. Умолявам ви. Моето задължение е да изложа особеностите на поправката в завещанието. А какво ще решите да правите с него, това си е ваша работа.
Пиърс си пое дъх, поразен от правдивостта на молбата му. Адвокатът нямаше вина за безсърдечното поведение на херцога.
— Добре, Холингсби. Да чуем заключението на този кошмар.