Но това все още не бе достатъчно.
Да, как ли щеше да реагира при мисълта да му стане съпруга? Още сега. Незабавно. Щеше да бъде шокирана, нямаше никакво съмнение. Но след като смайването преминеше и имаше време да размисли, тогава какво? Дали щеше да откаже предложението му или щеше да приеме да стане мисис Пиърс Торнтън?
Ами Трагмор? Как щеше да постъпи той?
Усмивката на младия мъж стана по-широка. Кучият син щеше да побеснее. Щеше да загуби разсъдъка си. Гневът му щеше да бъде безграничен. И как щеше да се излее? Дали върху Пиърс или Дафни?
Младият мъж настръхна цял само при мисълта, че маркизът може да докосне Дафни с гнусните си ръце. Той стисна юмруци и изруга на глас.
Като се оженеше за нея, щеше да я спаси от грубостта на баща й. Беше готов да го стори на мига, със или без съгласието на Трагмор, стига само да беше сигурен, че Дафни също желаеше това.
„Никога не бих взел нещо, което не ми даваш по своя воля.“ Бе се зарекъл в това едва вчера, когато за пръв път бе прегърнал Дафни. И не мислеше да нарушава даденото обещание. Нито сега, нито когато и да било. Тя трябваше сама да реши дали да му стане съпруга.
Но дали крехките чувства, които се зараждаха помежду им, щяха да бъдат достатъчно силни? Дали любимата му щеше да намери достатъчно сили, за да предизвика баща си, като знаеше колко много той мразеше Пиърс?
Не. Още не. Още не бяха имали достатъчно възможност да бъдат заедно.
Но, дявол да го вземе, щяха да имат.
Младият мъж се наклони рязко напред.
— Рейкинс! — извика на кочияша си той. — Тръгвай веднага към кантората на Холингсби.
— Мистър Торнтън. Не можете да влизате просто така. Мистър Холингсби е зает човек — опита се за последен път да препречи пътя му мършавият секретар.
Пиърс се промуши покрай разперените ръце, отвори припряно вратата към кабинета на адвоката и влезе вътре.
— Не обвинявайте секретаря си, Холингсби — обяви той, като се отпусна на един стол. — Исках да ви видя незабавно. И нищо, и никой не можеха да ме спрат.
— Разбирам. — Холингсби вече бе скочил на крака, а сега започна буйно да лъска очилата си. — Можете да ни оставите, Картър — обърна се към секретаря си той.
— Да, сър. — Картър изтри челото си, погледна към Пиърс и напусна помещението.
— Не очаквах да ви видя пак, мистър Торнтън — постави обратно на мястото им очилата си адвокатът. — Особено пък толкова скоро.
— Сигурен съм, че не сте. Младият мъж кръстоса ръце зад главата си и започна да говори без заобикалки. — Имам няколко въпроса. Първо, откъде знаеше Маркам, че ще мога да се справя с делата му?
Очите на Холингсби се разшириха от изненада, но отговори без да се колебае.
— Покойният херцог знаеше много неща за вас. Проследяваше всички подробности от живота ви, разбира се, от дискретно разстояние. Така че беше запознат както с великолепния начин, по който влагахте средствата си, така и с блестящия ви мозък. Когато ме накара да направя промяната в завещанието, той бе абсолютно сигурен, че имението му остава във възможно най-добрите ръце.
— Колко ласкателно. Следващ въпрос. Споменахте, че щом изпълня задълженията си, ще имам достъп в рамките на разумното до всички средства на Маркам. Обяснете „в рамките на разумното“.
Долната челюст на адвоката увисна.
— Това означава ли, че сте премислил и сте решил…
— Просто ми отговорете на въпроса.
— Добре. Единствената причина, поради която вашият баща… ъ-ъ, покойният херцог добави тази фраза е, за да бъде сигурен, че семейното име и богатства ще останат невредими и за внука му.
— Неговия внук. Искате да кажете, моя син?
— Да.
— С други думи, Маркам се опасяваше, че умишлено ще опетня името и ще похарча парите му?
— Подобна възможност му мина през ума, така е.
— Което пък на свой ред би обрекло сина ми на мизерия, точно както Маркам обрече мен на времето, прав ли съм, Холингсби?
Адвокатът отмести поглед и пристъпи от крак на крак.
— Нямало е защо да се притеснява — продължи с леден глас Пиърс. — Може да съм нищожество и копеле, но имам много по-високи принципи от тези на Негово Височество. Ще направя всичко възможно, да дам колкото се може по-голяма сигурност на сина си, както във финансово, така и в емоционално отношение. Нещо, което моят създател ми отказа. Имението Маркам и името Ашфорд ще останат непокътнати.
— Следователно променяте първоначалното си решение.
— Точно така.
— Мога ли да попитам защо?
— Поради много причини, малко от които бихте разбрали. Достатъчно е да кажа, че съвестта ми не прие отстъплението.