— Трагмор, добре дошъл — насочи се към тях граф Гантри. — Ти и прекрасните ти съпруга и дъщеря.
— Благодаря, Гантри — отвърна маркизът, като незабавно влезе в излъсканата си роля на светски човек. — От седмици живеем в очакване на твоето парти.
— Радвам се да го чуя — приглади връхчетата на мустаците си графът и се наведе към дамите. — Лейди Трагмор, лейди Дафни, домът ми е на ваше разположение. Стаите ви са приготвени, а прислугата вече е отнесла багажа ви. Единствената ви грижа е да се веселите и забавлявате.
— Вие сте очарователен домакин, сър — усмихна се Елизабет и хвана внимателно дъщеря си за ръката. — Хайде, скъпа, ела да намерим дамите.
— Трагмор — възпря го с жест Гантри. — Преди да си се присъединил към останалите, мисля, че имам новини, които би искал да чуеш.
Маркизът повдигна въпросително вежди.
— Да не би да си научил нещо за нищожеството, което ограби домовете ни?
— Хм? О, бандита ли. Не, за нещастие знам толкова малко, колкото и преди две седмици. Може би по-късно тази вечер бихме могли да споделим един с друг случилото се и да се опитаме да направим някакви изводи за стратегията на онзи мошеник. Но не, новините, за които ти говоря, са свързани с Маркам.
— Маркам ли? — Трагмор бе очаквал всичко друго, освен това. — Да не би най-после да се е показал от имението си? Нито съм го виждал, нито дори съм чувал нещо за него от години. — Той погледна към препълнената бална зала. — Тук ли е тази вечер?
— Трудно би го направил. Той е мъртъв.
— Мъртъв ли? — възкликна маркизът. — Кога?
— Преди почти една седмица, доколкото разбрах. Но изглежда никой не знае подробности. Както можеш да предположиш, умрял е в самота.
— Мъчно ми е да го чуя. Не само защото се е поминал, а и тъй като със смъртта на сина му това бе краят на рода Маркам.
— Вярно — поклати глава графът. — Жалко. Името означава толкова много. — Той се изкашля. — Това ми припомни, че преди два-три дни, като яздех из селото, случайно видях дъщеря ти.
— Дафни? — През тялото му премина предупредителна искрица.
— Да. Трябва да призная, че се изненадах. Определено си спомням думите ти, че си й забранил да посещава оня особняк викария, който така щедро раздава нашите средства на бедните.
— Видял си я да говори с викария?
— Точно така. Пиеха чай в градината. — Гантри извърна глава — вниманието му бе привлечено от група мъже, които му махаха да отиде при тях. — Трябва да ме извиниш, Трагмор. Викат ме. Ще продължим разговора си по-късно. — Той се наведе към него с конспираторски вид. — Колкото до дъщеря ти, моето мнение е да я държиш по-строго. Това ще я направи по-послушна.
Маркизът не отговори. Едва изчака Гантри да се отдалечи, за да действа.
Дъщеря му и жена му бяха само на десетина метра от него. Отиде при тях само с няколко огромни крачки.
— Ела с мен. — Пръстите му се впиха в ръката на младата жена. — Веднага.
Дафни се олюля, а очите й се разшириха от страх, когато видя гнева по лицето на баща си.
— Харуик, какво има? — попита с треперещ глас Елизабет.
— Стой настрана от това, Елизабет — изкомандва той. — Възнамерявам да поговоря насаме с нашата дъщеря. Незабавно. И й предлагам — обърна пламтящия си поглед към Дафни той, — да не прави сцени.
— Добре, татко. — Мозъкът на младата жена работеше усилено. Отчаяно се опитваше да отгатне какво бе научил току-що баща й, за да изпадне в подобна ярост. Прибра полите си със силно треперещи ръце и го последва към празната дневна.
— Пак си се виждала с проклетия викарий — прогърмя гласът на маркиза в момента, в който затвори вратата след себе си. — Колко пъти съм ти забранявал да ходиш там? И колко пъти не си се подчинила? — И той започна да пристъпва към нея, ужасяващ в гнева си.
Сърцето на младата жена затупка бясно в гърдите й.
— Беше само за няколко минути, татко — започна тя.
— Лъжкиня! — удари я през лицето той и тя извика, като инстинктивно притисна пръсти към бузата си.
— Не лъжа — прошепна тя и отстъпи няколко крачки. — Бях в църквата само четвърт час.
— Значи с четвърт час повече от това, което ти беше разрешено. — Маркизът се спусна отново към нея и я удари така силно, че тя загуби равновесие и падна върху дивана. — Ще те пребия до смърт като се върнем в Трагмор.
— Моля те, татко. — Дафни се дотътри до отдалечения край на канапето, като трескаво се опитваше да измисли да му каже нещо, което да му допадне.
Спаси я настойчиво чукане по вратата.
— Трагмор? Трагмор, там ли си? — Решителното чукане бе придружено от гласа на граф Гантри.