Маркизът изгледа страшно дъщеря си, прекоси стаята и открехна вратата.
— Имам спор с дъщеря си, Гантри.
Графът кимна разбиращо.
— Извинявам се, че се намесвам. Но в момента става нещо твърде интересно. Току-що пристигна Холингсби и доведе някакъв мъж, който, според нашия адвокат, имал да ни съобщи нещо важно. Той помоли всички да се съберат в балната зала.
— Добре — съгласи се Трагмор, като погледна неохотно назад към дъщеря си, — идвам веднага. — Затвори вратата и изчака стъпките на графа да се отдалечат. — С теб не сме свършили, Дафни. Подобно предизвикателство не може да остане ненаказано. Ще се погрижа за това като се приберем. А дотогава можеш да се страхуваш на воля. — Присвил очи, той се вгледа в червените белези по бузата й, която бе започнала да се подува. — За жалост този път следите от моите поучения са по-видими от обикновено. А сега се връщай в стаята си, за да не ме поставяш в неудобно положение. И не се показвай оттам до утре, когато ще си тръгнем оттук. Ще кажа на графинята, че не се чувстваш добре и си си легнала. — Отново се присегна към дръжката на вратата. — Наказанието ти ще определим в Трагмор.
Излизането му бе последвано от силен трясък, който дълго отеква в стаята.
Измина доста време, преди Дафни да се изправи. Пое си няколко пъти въздух, за да дойде на себе си. Съдбата я бе дарила с временна отсрочка и тя й бе дълбоко благодарна за това. Мисълта да се уедини в определената за нея стая, далеч от бащиния си гняв, бе истинска благословия. О, боят нямаше да й се размине щом се приберяха у дома, но дотогава може би ядът на баща й щеше да намалее и нямаше да я накаже чак толкова строго.
Щеше да изтърпи това, когато му дойде времето. А засега, единственото, което желаеше, бе спокойствието на стаята й, мекото легло и възможността да размишлява.
Дафни се промъкна във вестибюла след като се увери, че е празен. Очевидно всички гости се бяха събрали в балната зала за да чуят важното съобщение, за което бе споменал лорд Гантри.
С омекнали от облекчение колене тя се готвеше да тръгне към частта, определена за гостите, когато видя на входа на балната зала мистър Холингсби, който водеше някакъв висок, поразително красив мъж.
Пиърс Торнтън.
В първия миг на Дафни й се стори, че очите я лъжат. Какво, за Бога, можеше да прави Пиърс Торнтън на бала, даден от граф Гантри? Той, който мразеше благородническото съсловие и всичко, свързано с него. Дали той не беше приносителят на мистериозното съобщение? Не, това бе невъзможно.
Но не би могла и да обърка този дързък, преценяващ поглед, тази самоуверена походка, тази невероятна външност.
Нямаше съмнение, че е той.
Любопитството се оказа по-силно от болката й и тя прекоси обратно на пръсти вестибюла и наостри уши, за да чуе това, което Пиърс очевидно се готвеше да съобщи.
— О, здравей, Трагмор — достигна до слуха й дълбокият глас на Торнтън. — Много ми е приятно да те видя тук.
— Торнтън! — Сподавеният възглас на баща й й се стори шокиран. И уплашен. — Ти ли си гостът на Холингсби?
— Точно така. Но само за тази нощ. След което поканите ще могат да бъдат изпращани директно в моето имение.
— Твоето имение ли? За какво, по дяволите, говориш?
— Ей сега ще разбереш. — Тонът на Пиърс бе подигравателен.
Дафни надникна иззад ъгъла в балната зала точно на време, за да види как Пиърс се отделя от баща й и Холингсби и се насочва към тълпата питащи лица, насочени към тях.
— Мистър Холингсби бе така любезен да ме покани тази вечер тук, за да мога да споделя с всички вас изключителната новина.
Гостите се раздвижиха, изпълнени с очакване.
— Както повечето от вас знаят, неотдавна почина херцог Маркам, в пълна самота и както се предполагаше — без наследник. — Пиърс обходи с поглед присъстващите. — Тук съм като единственият жив наследник на херцога, новият херцог Маркам.
Настъпи смаяно мълчание, което продължи почти една минута, преди да премине в гръмогласни възгласи и възклицания на учудване.
— Това е абсолютно вярно — намеси се Холингсби. — Аз самият направих поправката в завещанието на покойния херцог. Мистър Торнтън… — Той спря за миг и се изкашля грациозно. — Негово Височество е единственият жив син на Маркам.
Около него се струпаха няколкостотин души, но Дафни отбеляза само два факта: собственото си изумление и ужаса, изписан на лицето на баща й.
Струнният оркестър засвири отново, хората се разпръснаха на малки групички и внезапно младата жена осъзна колко уязвима беше позицията й. Колко още се надяваше да не я открият? Всеки момент някой можеше да излезе във вестибюла и да я види.
И тя отново се запъти към частта, определена за гостите.