С каква цел? Да спи ли?
Този въпрос я накара да се спре рязко. След подобно шокиращо разкритие бе невъзможно дори да мисли за сън.
Водена от моментния си порив, Дафни се промъкна в трапезарията и оттам — към ухаещата градина на Гантри.
Тук можеше да остане насаме с мислите си.
Пиърс, херцог Маркам.
Притисна пръсти към слепоочията си, като се опитваше да въведе известен ред в хаоса в главата си. Какво означаваше всичко това? От колко време го знаеше? Дали това щеше да го промени, самия него и ценностната му система? Защо не й го беше казал в Трагмор? Какво искаше от нея? Дали това съобщение за наследяването на титлата имаше нещо общо с тайнствената му власт над баща й?
— Ето те. Вече си мислех, че ще трябва да пребродя цялото имение, за да те открия.
Дафни се извъртя и видя Пиърс, облегнат на едно дърво, който я наблюдаваше напрегнато.
— Нямах представа, че ме търсите, мистър Торнтън… извинявайте, Ваше Височество.
— А, значи си чула съобщението ми. Стори ми се, че те зърнах във вестибюла. — Младият мъж бавно се приближи до нея.
— Да, чух — сведе глава Дафни и се извърна.
— Сигурно имаш много въпроси.
Мълчание.
— Питай.
За нейно смущение от очите й бликнаха горещи сълзи.
— Аз… не знам откъде да започна.
— Можеш да започнеш с това, да ме погледнеш. — Младият мъж я обърна нежно и обхвана лицето й в дланите си.
Дафни трепна.
— Дафни? — Той въпросително повдигна брадичката й с палец и забеляза подутата й буза. В очите му проблеснаха светкавици. — Проклето копеле. Ей сега ще го убия.
— Пиърс… недей. Моля те — сграбчи ръката му младата жена. — Не мога да понеса повече насилие тази нощ. Просто не мога. — Неспособна да се съпротивлява повече, тя се размекна и остави сълзите да потекат. — Не бих могла.
— И не е нужно. — Пиърс веднага я прегърна и притисна мокрото й лице към жилетката си. — Аз съм тук, любима. Аз съм до теб. Няма да се налага вече да изтърпяваш сама подобно нещо.
Дафни се остави в ръцете му, усещайки неговата сила, неспособна да се лиши от тези утешителни мигове, от радостта да бъде в обятията на Пиърс.
— Как така се оказа, че си херцог? — проплака тя.
Младият мъж целуна косите й.
— Това звучи повече като обвинение, отколкото като поздрав — отбеляза сухо той.
— Но ти мразиш благородническото съсловие.
— Не съм казал противното.
Дафни отстъпи крачка назад и го погледна в очите.
— Да. Мразиш го. Все още. Дори сега. Тогава защо се присъединяваш към редиците му? И защо ме излъга кой си всъщност?
— Никога не съм те лъгал. Всичко, което ти казах, е истина. Израснах на улицата. Аз съм копеле. До вчера нямах представа кой е баща ми.
Очите на младата жена се разшириха.
— Не ти ли го е казал сам?
— Не. Очевидно покойният херцог не е счел за нужно да ме осведоми по този въпрос. Оставил задачата на Холингсби. Всъщност моят създател приживе не е имал нужда нито от майка ми, нито от мен. Но след смъртта му е трябвало някой да приеме безценната му титла, която в противен случай щяла да изчезне. Така неговото копеле било признато.
— Казах ти никога да не говориш за себе си по този начин. — Дафни постави длан върху челюстта му, с желанието да облекчи поне отчасти болката му.
Пиърс обърна устните си към ръката й.
— Липсваше ми — прошепна той. — И все още искам да убия баща ти.
— Ти искаше да го убиеш дълго преди да откриеш, че ме е ударил. Защо?
— Двамата с маркиза ни свързва цяла една дълга история.
— Той знаеше ли, че си син на Маркам?
— Не, ако съдя по пребледнялата му физиономия след като направих съобщението си тази вечер.
Младата жена погали леко устните му.
— Нали ми казваш истината?
— А ти как мислиш?
Лека усмивка.
— Мисля, че си изключително добър, когато става дума да пресушиш сълзите на една дама.
Очите на Пиърс се изпълниха с нежност.
— Дафни, изпитвам нужда да те държа в обятията си, за да изпитвам отново и отново това невероятно усещане.
— Аз също желая това — прошепна тя.
И двамата се раздвижиха едновременно. Устните му обгърнаха нейните алчно, безразсъдно, търсейки нещо прекалено дълбоко, за да може да бъде изразено с думи, предлагайки нещо, което дълго им бе отказвано. Този път младата жена не се поколеба, а обгърна врата му и го дари с всичко, от което се нуждаеше, обзета от странната смесица от страст, спокойствие и сигурност, които изпитваше само в негово присъствие.
Те се целуваха дълго, жадно. Всяка целувка задоволяваше един копнеж и създаваше нов.
— Отвори си устата за мен — изкомандва тихо той и прокара пръсти в косите й. — Дай ми повече от себе си.