Дафни се подчини незабавно и разтвори устни. Потръпна, когато езикът на Пиърс проникна в устата й и погали нейния собствен със собственическо чувство, което я накара да се разтопи от удоволствие.
— За не би да те плаша? — промърмори младият мъж.
— Не.
— Да спра ли?
— Не — поклати глава тя и се притисна по-силно към него. Толкова й се искаше да знае как да изрази онова, което чувстваше.
Пиърс обаче като че ли знаеше.
Той я притисна към тялото си, като я целува, докато тя остана без въздух. Преплитаха езиците си, смесваха дъха си и огъня, изгарящ душите им.
— О, Пиърс. — Младата жена притвори очи. Сърцето й щеше да се пръсне от силните емоции.
— Имай ми доверие, Дафни — прошепна в косите й той. — Позволи на магията, която ни свързва, да се прояви.
— Вярвам ти, макар само Господ да знае защо. Не те познавам, но въпреки това ти вярвам.
Устните му се плъзнаха леко по челото й, а след това и по носа.
— Знаеш много неща.
— Какво знам? — противопостави се тя. — Само за съмнителния ти произход, който няма никакво значение. Поне за мен. Това, което ме интересува, е човекът, който си сега. Кой си ти, Пиърс Торнтън?
— Искаш да кажеш — какво още, освен херцог, така ли?
— Не се подигравай.
— Ни най-малко. — Младият мъж напълни шепите си с кестенявите й плитки. — Косата ти блести на лунната светлина.
— А ти избягваш въпросите ми.
Той се засмя.
— Винаги си толкова проницателна. Моя красива Дафни, ти си непресъхващ извор на учудване за мен.
— А ти си непресъхващ извор от мистерии. Аз ти се доверих. Не можеш ли да сториш и ти същото с мен?
Усмивката изчезна от лицето на Пиърс.
— Нямаш представа колко трудно е за мен дори да помисля да се доверя някому.
Дафни поклати бавно глава. В горскозелените му очи видя отразени години на страдание.
— Не, мисля, че имам — погали несъзнателно тила му тя. — Каза, че си израснал на улицата. Как оцеля?
— Благодарение на ума си и волята си за живот. — Притисна я още по-силно в обятията си, сякаш се страхуваше, че отговорът му може да я накара да се отдръпне. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш това?
— Сигурна съм.
Погледите им се срещнаха.
— Израснах в приют. Избягах от там на дванайсет години, убеден, че дори на улицата щях да се чувствам по-добре, отколкото в ада, в който бях живял дотогава. Бях се излъгал. В продължение на две години спях по алеите и преживявах от джебчийство и откраднатите парчета храна.
Сърцето на младата жена се сви от болка.
— Трябва да си бил много уплашен — и много силен. Мили Боже, Пиърс, колко препятствия е трябвало да превъзмогнеш.
— Не ме изкарвай герой. Бях крадец.
— Бил си дете — отвърна тихо тя. — Самотно, уплашено дете. Крал си, за да оцелееш.
Младият мъж стисна челюсти, а в очите му проблеснаха особени огънчета.
— Винаги ми е доставяло удоволствие да си присвоявам богатствата на благородническото съсловие. И все още ми доставя.
— Какво искаш да кажеш?
Пиърс млъкна за момент и огледа питащо лицето на Дафни.
— Аз съм комарджия — обясни той. — А това, в очите на много хора, с нищо не е по-добро от кражбата.
Младата жена обмисли внимателно както неговия, така и своя отговор.
— Мислех, че си забогатял, като си инвестирал умело в печеливши мероприятия.
— А не е ли това определението за един комарджия?
Тя присви устни.
— Има нещо такова.
— Започнах да залагам още щом се научих да ходя и скоро открих, че съм дяволски добър в рискованите мероприятия.
— За този инстинкт ли говори по време на конните надбягвания?
— Точно така. — Пиърс усети, че се стяга. — Уплаших ли те?
— Напротив. Силно съм впечатлена от твоите самоувереност и сила на характера. Иска ми се аз също да ги притежавам.
Пръстите на младия мъж се плъзгаха нагоре-надолу по талията й.
— Струва ми се, че нямаш представа какво съкровище си.
Дафни потръпна.
— Приятно ми е, когато говориш така за мен.
— О, Дафни, само ако знаеше колко още неща искам да споделя с теб — промърмори той и покри устните й със своите.
Целувката продължи, докато младата жена, усещайки, че коленете й омекват, се отдръпна.
— Ти си като огън — сподели беззвучно тя, когато способността й да говори се възвърна. — Проникваш в кръвта ми и ме зовеш към пламъците, но в същото време изпитвам страх да не се опаря.
— Никога няма да те изгоря, любов моя. Имаш думата ми.
— Пиърс. — Тя притисна чело в ризата му, обхваната от желание сигурността, която чувстваше, да продължи вечно. — Невъзможно е това да става наистина.
— Вече е действителност.
— В такъв случай не може да продължи. Има прекалено много пречки.