Тя вирна брадичката, разширила невярващо очи.
— Каква перспектива да ме тревожи?
— Перспективата да те любя.
— Редно ли е да ми задаваш подобни въпроси?
— Не — усмихна се дяволито Пиърс. — Но въпреки това, бих искал да получа отговор.
Сега пък беше неин ред да присвие устни.
— Добре тогава. Не, перспективата да ме любиш не ме тревожи. Всъщност, макар да не знам какво точно включва това, тя ми се струва страшно привлекателна.
В очите на младия мъж просветна нещо нежно и дълбоко.
— На мен също, красиво мое снежно пламъче. На мен също.
Откъм къщата до ушите им достигнаха сподавени смехове и звуците на новия валс, подхванат от струнния оркестър.
— Внезапно ми дойде наум, — отбеляза Пиърс, без да отделя ръце от талията на любимата си, — че все още не съм изиграл първия си валс като херцог.
— О — разтърси объркано глава тя. — Май си прав.
— Не би ми било приятно да пропилявам напразно уменията си, които придобих с толкова усилия щом се превърнах в преуспяващ бизнесмен. Не си ли съгласна?
— Съгласна съм.
Той притисна устни към челото й.
— Тогава би ли ми разрешила тази чест?
— Пиърс, не мога да се върна в балната зала. Баща ми ми нареди…
— Кой говори за балната зала? — Младият мъж я пусна и отстъпи крачка назад, за да изпълни официален поклон. — Предпочитам да изтанцувам първия си танц насаме с теб под лунната светлина, заобиколени от цветята в градината и техния аромат, докато те чувствам в обятията си. — Той протегна ръка към нея. — Ще ми позволите ли един танц, миледи?
С лудо биещо сърце Дафни направи реверанс.
— С най-голямо удоволствие, Ваше Височество — постави пръстите си върху неговите тя.
Дали беше танцувала някога досега?
Доколкото си спомняше — не.
Естествено, че бе изпълнявала движенията. Но нищо не можеше да се сравни с истинското чудо да се носи из градината, без да е заобиколена от тълпа и ослепителни светлини, само от свобода и удоволствие… и Пиърс.
— Щастлива ли си, Дафни? — попита той, като я завъртя с лице към себе си.
Тя кимна безмълвно.
— Великолепен танцьор сте, Ваше Височество — успя най-после да произнесе тя, като се молеше Пиърс да разбере значимостта на това, което не можеше да обясни с думи.
И той го разбра.
— А вие сте очарователна партньорка, миледи. — Той се спря и притисна дланта й към устните си.
— Иска ми се да можехме да останем тук цяла нощ. — Думите сякаш излязоха сами от устата й.
— Аз също. Но не искам маркизът да открие, че не си легнала. Тогава той ще бъде принуден да се нахвърли отгоре ти, а аз — да го убия.
— Пиърс.
— Върви, любов моя. Преди да съм забравил, че вече съм джентълмен. — Гласът му прозвуча подигравателно.
— Нали ще се оправиш?
— Аз ли? Ти си тази, която са били.
— Има различни видове рани — отвърна тихо Дафни. — Едни са повърхностни. А други — не.
— Така е. — Младият мъж не се престори, че не разбира. — Отговарям на въпроса ти — да, ще се оправя. Винаги съм се оправял.
Тя се надигна на пръсти и го целуна.
— Ще се моля за теб.
Мускулите на Пиърс се стегнаха под пръстите й.
— Какво каза?
— Че ще се моля за теб.
— А ако ти кажа, че не вярвам в молитвите.
Дафни се усмихна, без да отделя ръка от сърцето му.
— Тогава ще отвърна, че, за твой късмет, аз вярвам.
9
— Добре дошли, Ваше Височество.
Униформеният портиер се поклони и отиде да отвори широко желязната порта на имението Маркам, за да пусне екипажа на новия херцог.
— Благодаря — рече Пиърс. Насочил погледа си право напред, той хладно преценяваше стотиците акри земя, които се разкриваха пред него.
— Впечатляващо е, нали? — осведоми се Холингсби, без да сваля очи от безизразното лице на Пиърс.
— Земята ли? Или фактът, че е под мой контрол?
— И двете.
— В такъв случай отговарям с да и не. Да, земята е впечатляваща. Само един глупак не би се развълнувал от величието й. Колкото до факта, че я контролирам аз, това си е чиста случайност. Не съм я спечелил благодарение на ума или способностите си. Затова не се чувствам горд, че я притежавам.
Холингсби поклати смаян глава.
— Непрекъснато ме учудвате, Торнтън… ъ-ъ, Маркам.
Тази декларация предизвика доволните светлинки, които адвокатът бе очаквал да забележи в очите му при вида на новите му земи.
— Така ли? — усмихна се широко Пиърс. — Това е част от способностите ми. Притежавам таланта да изкарвам хората от равновесие и много се гордея с него. — Той се облегна назад на седалката. — Тъй като виждам, че не знаете как да се обръщате към мен, нека да изясним този въпрос. В продължение на трийсет години бях Пиърс Торнтън. И възнамерявам да си остана Пиърс Торнтън.