Как щеше да го постигне, нямаше представа.
Но до сутринта вече щеше да знае.
10
— Херцог Маркам е дошъл да ви види, сър.
Трагмор се озъби на иконома си.
— Херцог Мар… — Спря внезапно и си пое дълбоко въздух. — Покани го в кабинета ми.
— Много добре, милорд.
Пиърс влезе в кабинета и спря, като огледа внимателно маркиза. Както изглежда, бе дошъл на време. Видът на Трагмор беше мрачен и войнствен, а лицето — бледо, а не зачервено, което увери младия мъж, че все още не е имало физическа конфронтация. Това, както и фактът, че слугите все още пренасяха багажа, стоварен край каретата, бяха достатъчни, за да го успокоят. Очевидно бяха пристигнали току-що и Трагмор все още не бе имал време да се разправи с дъщеря си.
— Току-що си влизам вкъщи, Торнтън. Какво искаш? — озъби се маркизът.
— Струва ми се, че правилната форма на обръщение е „Ваше Височество“.
В очите на Трагмор просветнаха убийствени пламъчета.
— И Маркам е предостатъчно. Не очаквай нищо повече.
— Това ме кара да мисля, че ни си особено доволен от съобщението ми — отбеляза Пиърс, като се подпря непочтително на ръба на бюрото на своя домакин. — При дадените обстоятелства не мога да ти се сърдя.
— Познавах баща ти. Добре. Как е могъл… — Маркизът не довърши изречението си.
— Как е могъл какво? Да остави титлата си, името и богатствата на мен ли? Не мисля, че е имал избор.
— Трябвало е да остави името си да умре.
Младият мъж се усмихна с горчивина.
— По-добре, отколкото да я остави на едно нищожно дете на улицата?
— Точно така.
— Доста си прям за човек, който е на път да загуби всичко.
Трагмор присви очи.
— Не се ли сдоби с достатъчно пари? Маркам бе един от най-богатите хора в Англия. Със сигурност моята незначителна собственост не ти е нужна.
— А, значи се надяваш да се откажа от намерението си да те притежавам? — Юмрукът на Пиърс разцепи въздуха и се стовари върху бюрото с такава сила, че събеседникът му отстъпи назад. — Само че си сбъркал, кучи сине. Повече от всякога съм твърдо решен да прибера това, което е вече мое. Точно и затова дойдох днес тук. Дължиш ми първото плащане на полиците си. — Той бавно протегна ръка и разтвори дланта си. — Веднага.
— Знаеш много добре, че нямам тези пари.
— Така ли? Колко жалко.
— Какво мислиш да правиш? — Омразата в погледа на маркиза се измести от страх. — Да ме разориш? Да направиш банкрута ми публично достояние?
— Звучи прекрасно, но малко избързваш. Искам да се позабавлявам още малко с теб. — Младият мъж обърна глава и започна да оглежда стаята. — Сигурен съм, че ако пообиколя из дома ти, ще намеря това-онова, с което да си възвърна дължимото за тазседмичното плащане. — Изправи се и започна да обикаля из кабинета, като от време на време повдигаше някоя статуетка или прокарваше с преценяващ жест ръка по мебелите от орехово дърво.
— Торн… Маркам, не може да говориш сериозно! Не би могъл да…
На вратата се почука.
— Кой е? — озъби се маркизът.
— Простете, милорд — отговори икономът и подаде някакъв запечатан плик. — Това писмо пристигна току-що. На плика му пише, че е спешно.
— Добре. Дай ми го. — Трагмор взе посланието, извади го и го прочете. След това смръщи вежди и го натъпка в джоба си. — Трябва да отида незабавно в Лондон.
— Някакъв проблем ли? — попита Пиърс.
— Нищо, което те засяга.
— Може би аз сам трябва да преценя това.
— Сложил си ръце върху авоарите ми — изсъска маркизът. — Това обаче не ти дава право да си пъхаш носа и в личния ми живот. Моите писма са предназначени само и единствено за моите очи.
— Бих поспорил по този въпрос, но не си струва усилията. Ако съобщението е свързано с твоите финанси, ще го науча незабавно. — Младият мъж изгледа студено съперника си. — Надявам се заради теб самия това да не е опит да се опиташ да избягаш от плащането на дълговете си. Защото, ако е така, бъди сигурен, че не си успял. Ще се върна, за да получа дължимото ми вдругиден сутринта. Несъмнено дотогава ще си се върнал от Лондон. Ясен ли съм, Трагмор?
Лицето на маркиза смени на три пъти нюансите на червенината си, преди да се обърне към иконома.
— Изпрати херцога.
— Да, сър.
— Мога сам да си намеря пътя. — Младият мъж прекоси спокойно стаята и се обърна към вбесения си домакин. — Приятен ден, Трагмор — рече той, без да забавя крачка. — И накарай да приготвят кафето още при изгрев слънце. Не обичам да започвам деня си без кафе.
Чул сподавените ругатни в отговор на думите си, Пиърс трябваше да положи неимоверни усилия, за да сдържи гръмогласния си смях. Засега планът му вървеше като по вода.