Питаше се дали щеше да разбере, ако й разкажеше ужасната история, която го свързваше с маркиза. Ако ставаше въпрос за когото и да било другиго освен Дафни, той дори не би помислил да направи подобно нещо. Но неговото жизнено Снежно пламъче с великодушно сърце и безкрайно състрадание, може би щеше да разбере безпомощността и униженията, които бе принуден да изживее, омразата, която гореше в душата му.
Да, но мъжът, когото възнамеряваше да съсипе, бе нейният баща.
Дали същата състрадателност нямаше да я накара да симпатизира и на маркиза? Дали чувството за дълг към баща й нямаше да промени отношението й към него?
Ако съдеше по предишните й действия, отговорът беше не. В крайна сметка, нали тя беше помогнала да Пиърс да ограби собствената й къща? Нали бе рискувала, за да го спаси от гнева на Трагмор?
Не. Не беше така. Мъжът, на когото беше помогнала, бе Бандитът на тенекиената чаша.
Кръвта му пламна от тази напълно лишена от логика ревност и младият мъж стисна юмруци. Това беше лудост. Човекът, от когото ревнуваше, не съществуваше, а беше приказен герой, когото сам бе създал.
Фактите не успяха да го успокоят. За първи път Пиърс пожела дегизировката му да не беше така безупречна, да не беше зачулен, маскиран и обвит в черно от глава до пети, когато Дафни се бе събудила. Искаше му се нощният мрак да не бе обгърнал стаята й и той самият да бе използвал повече от една свещ, за да се освети по-добре. Може би, ако я бе прегърнал и й бе говорил с естествения си глас, вместо с онова маскировъчно ръмжене, тя щеше да го познае.
Да познае ли? И какво щеше да узнае, помисли си сепнато младият мъж. Една истина, която се бе заклел никога да не издава? Една истина, която щеше да изложи на риск както всичко, за което се бореше, така и човека, който я е открил.
Боже, той наистина си беше загубил ума. Дори Дафни да бе действително увлечена по Бандита, той не можеше да стори нищо във връзка с това. Поне засега. Веднъж само да се оженеше за нея, само да я имаше в леглото си. Пиърс преглътна с усилие, чувствайки как всичко в него се стяга от желание. Тогава щеше да я накара да забрави за проклетия герой на бедните.
Младият мъж стана, все така замислен, прекоси стаята и отвори чекмеджето на бюрото си. Присегна се към скритата дъсчица и измъкна малката прекрасна перла, която бе извадил от огърлицата на Дафни — неговият спомен от кражбата у Трагмор и знакът, който възнамеряваше да остави на мястото на следващия грабеж. Повъртя перлата между пръстите си, като наблюдаваше как отразява утринната светлина и се опитваше да се пребори с напрежението и безпокойството си. Имаше само един изход за това — да насочи енергията си за извършването на нещо полезно, нещо, което би отклонило мислите му от Дафни временно, докато отиде в Трагмор да си я поиска.
Грабеж. Това бе идеалното решение.
Въпросът беше — кого.
Устните на Пиърс бавно се разтегнаха в усмивка, докато наблюдаваше скъпоценния камък в ръката си и си припомняше невероятно богатия асортимент от бижута, които бе видял на бала в Гантри. Несъмнено те бяха само една незначителна част от онова, което собствениците им бяха оставили в домовете си. Спомняше си ясно думите на Холингсби, че партито щяло да продължи няколко дни. А това означаваше, че висшето общество все още се веселеше там.
Като бе оставило именията си без господари…
И дало безкрайни възможности на Бандита на тенекиената чаша.
12
Имението на граф Селбърт Мансфийлд бе не по-малко богато, отколкото можеше да се предположи по смайващите бижута на неговата графиня.
Бандитът се усмихна доволно, оглеждайки скъпите скулптури и картини в библиотеката на светлината на запалената си свещ. Заслужаваше си дългия път от Маркам, както и спешните уговорки, които се бе наложило да направи в последния момент във връзка с посещението си в бижутерския магазин на Томпсън.
При нормални обстоятелства нямаше да се тревожи, дори ако трябваше да пътува цяла нощ. Обикновено отиваше в магазина на „Ковънт Гардън“ непосредствено след всеки грабеж, уреждаше сделката си и, непосредствено преди зазоряване оставяше тенекиената чаша в предварително избрания приют и сутринта се отправяше към дома си.
Но не и този път. Сега трябваше да се прибере още призори, за да бъде в Трагмор — и при Дафни — с първите утринни лъчи.