— Знам. Но не съм казала и думичка на баща ви, кълна се. Не мога да върша повече това, мис Дафни. През последните дни се опитвах да измисля друг начин, за да ви помагам, но не…
— Не — прекъсна я младата жена. — Дори не си мислете да опитате да надхитрите баща ми. Това е невъзможно. Той ще разбере какво сте замислила и гневът му ще се стовари върху вас. Не бих могла да се примиря с това. Моля ви, мисис Фрейм, не излагайте на риск работата си тук.
„Както и самата себе си“ — добави наум тя.
— Съжалявам, миледи — закърши ръце готвачката. — Сега как ще помагате на онези бедни дечица?
— Ще намеря друг начин — прегърна я импулсивно младата жена. — Радвам се, че се обърнахте към мен. Не знам какво щях да правя, ако ви бях изгубила. А сега не се тревожете повече. Ще измисля нещо.
Озовала се сама в стаята си, Дафни седна на ръба на леглото, изпълнена с желанието наистина да бъде така уверена, както и звучеше. Какво можеше да предложи на децата, след като вече не разполагаше и с храната? Откъде щяха да се снабдяват с достатъчно за ядене? Кой щеше да помага на викария да се грижи за тях?
Пиърс.
Дафни веднага се вкопчи в тази идея. Не се съмняваше и за миг, че ще й помогне, ако го помоли. Същевременно обаче чувстваше, че няма право да го моли. Не му беше съпруга — поне засега.
Не, засега трябваше да разчита единствено на себе си.
Освен ако…
Изпълнена с нерешителност, младата жена се замисли върху последната си възможност — майка си.
Подобно на Пиърс, Елизабет не би се поколебала да предложи всичко, което можеше. Но на каква цена? Дафни потръпна, като си представи какво би сторил баща й, ако откриеше че жена му е пристъпила отдавна забранената граница.
Ако откриеше.
Младата жена скочи на крака. Баща й беше все още в Лондон. Може би, ако действаше бързо, щеше да получи помощта на майка си. Заедно можеха да направят доста неща, без маркизът да разбере.
Дафни изхвръкна в коридора и се спусна към стаята на майка си.
— Да? — отвърна на чукането й сънливият глас на маркизата.
— Майко? — отвори вратата младата жена. — Извинявай, че те будя толкова рано, но трябва да поговоря с теб.
Елизабет се изправи изплашена в леглото си.
— Добре ли си?
— Да, добре съм. — Дафни прекоси стаята, запали лампата на нощното шкафче и седна до майка си. — Но имам нужда от помощта ти.
— Разбира се — погледна я въпросително Елизабет. Дъщеря й рядко споделяше с нея и със сигурност — никога преди зори. — Какво има, скъпа?
Младата жена си пое дълбоко въздух и изложи ситуацията, в която се бе озовала.
— Няма към кого другиго да се обърна — рече в заключение тя, като наблюдаваше как изражението на майка й се смекчава съчувствено. — Нито пък знам кога ще се върне татко, иначе нямаше да те будя толкова рано. Страхувах се, че ако изчакам до по-късно, той би могъл да чуе разговора ни. Мамо — потрепна гласът на Дафни, — трябва да направя нещо.
Елизабет бавно поклати глава, стиснала решително брадичка — нещо рядко за нея.
— Да, трябва. Както и аз.
Дъщеря й трепна.
— Ами ако татко…
— Според съобщението, което получих от баща ти, щял да се върне най-рано днес привечер. — Докато говореше, маркизата се присегна, отвори чекмеджето на нощното си шкафче и започна да рови из него. — Следователно, ако действаме бързо, той няма да разбере нищо. — С триумфиращ блясък в очите измъкна малка кутийка за бижута. — Това ще свърши добра работа. — Отвори я и измъкна от нея една голяма гротескна брошка от рубини и сапфири. — За това ще получиш прилична сума, предостатъчна, за да нахраниш децата в енорията.
От устните на Дафни се изтръгна сподавено възклицание.
— Не си спомням да съм виждала някога тази брошка.
— Рядко я слагам — усмихна се криво Елизабет. — Отвратителна е, нали?
— Но, не разбирам. Защо Бандитът не я е взел през нощта на грабежа?
— Бях услужила с нея на леля Едит за известно време. Според нея, тя е рядко красива, но то си е нейно мнение, не мое. Във всеки случай, тя ми я върна вчера. — Маркизата повъртя бижуто в дланта си и въздъхна. — Честно казано, надявах се, че ще забрави да го стори. Може да е наследствена, но въпреки това я мразя. Както и Харуик. Дори не забеляза отсъствието й. — Очите на Елизабет блеснаха, когато протегна ръка към дъщеря си. — Но сега, при това стечение на обстоятелствата, се радвам, че тази чудовищна брошка е отново при мен. Тя ще осигури дрехи и храна за онези, които имат нужда от тях.
— Мамо.
— Вземи я, Дафни. Знаеш не по-зле от мен, че някога аз също като теб се бях посветила на бедните. И двете знаем също така защо престанах да им помагам. Единственият начин, по който мога да правя това сега, е чрез тебе. Затова вземи бижуто и намери златар, който да плати добре за него. После занеси парите на викария. Свърши всичко още днес, преди Харуик да се е върнал.