Намерението й беше да свърши работата си за по-малко от час и да си тръгне. Колко по детски наивна се бе оказала тази идея.
Видните бижутери в Уест Енд познаваха баща й и да отиде при тях бе равносилно на самоубийство. Потреперваше само като си помислеше какво би станало, ако някой от тях му подшушне дори една думичка за случилото се. Затова се бе ограничила да ходи при по-малко известните, по-скромни златари, но скоро се убеди, че на много малко от тях можеше да има доверие.
„Ковън Гардън“ бе последната й надежда.
Собственикът на кръчмата две пресечки по-горе, до когото се бе допитала, й бе споменал за някакъв си мистър Томпсън, който бил известен с това, че плащал добре и не задавал въпроси.
Сега оставаше само да го открие.
— Добра работа си свършил, приятелю.
Смръщил чело в размисъл, Томпсън държеше един смарагд от последната крещяща огърлица и започна да го оглежда внимателно от всички страни.
— Всяко едно от бижутата, които ми донесе, струва хубави пари. Сега разбирам защо си ходил чак до Мансфийлд, за да ги вземеш.
Пиърс кимна и протегна далече пред себе си крака.
— Предполагах, че ще стигнеш до това заключение, щом видиш снощната ми плячка. А сега ми кажи колко струват?
— Трябват ми още няколко минути, за да пресметна цялата сума. — Томпсън остави камъка и очите му светнаха от любопитство. — Това, което не мога да разбера, е защо снощи не дойде направо тук, след като си свърши работата? Знаеш, че не обичам да се занимавам с подобни работи през деня.
— Имах своите причини. А именно поради твоите притеснения се срещаме тук, в задната стая. Ако внезапно се струпат ненаситни клиенти… — сарказмът на Пиърс показваше недвусмислено, че подобна вероятност не съществуваше, — можеш веднага да изтичаш отпред и да им покажеш стоката си. И никой няма да разбере, че аз те чакам отзад.
Като предизвикателство на подигравката на Пиърс, звънчето на входната врата пропя, показвайки, че някой е влязъл в магазина.
— Какво каза? — попита триумфиращо Томпсън и приглади износеното си сако. — Изглежда имам клиент.
— Така изглежда. Побързай, преди да е разбрал колко си западнал и да е побягнал обратно натам, откъдето е дошъл. — Засмя се при вида на убийствения поглед на златаря и кръстоса ръце зад главата си. — Ще изчакам търпеливо да се върнеш. И не лъжи чак толкова бедния човечец.
Томпсън изруга под носа си, след което се усмихна гостоприемно и излезе от стаята.
— Мога ли за ви помогна, госпожо?
Която и да беше клиентката му, гласът на Томпсън прозвуча доста изненадано. Може би беше отрупана с безвкусни бижута или гримирана до ушите, с несъмнено лековат характер. Пиърс се усмихна и се заслуша.
— Така се надявам — отвърна женски глас. — Разбрах, че купувате скъпоценности. Какво можете да ми предложите за тази пищна брошка?
Усмивката на Пиърс изчезна и той скочи на крака като ужилен. Това беше гласът на Дафни.
Той направи две крачки към магазина, но се спря на време. Какво, по дяволите, правеше тук тя? Трябваше да разбере това, преди да се покаже и да я измъкне от непочтените ръчички на Томпсън.
— Хм — казваше в този момент златарят. — Брошката е добре изработена, богато орнаментирана. Имате ли вече определена цена за нея?
— Надявах се вие да ми кажете.
— Разбирам. — Пиърс имаше чувството, че чува как се въртят добре смазаните колелца в мозъка на Томпсън. — Така, нека да я огледам по-добре. А, не забелязах това в началото.
— Какво?
— Камъните са леко замъглени. А качеството на гравираното злато? — Дълбока въздишка. — Може да се каже, че в най-добрия случай минава. — Пауза. — Ще бъда възможно най-щедър, добра ми лейди. Ще ви дам хиляда лири.
Дафни зяпна изумено.
— Хиляда лири? Но брошката струва поне три пъти тази сума.
— Така ли? Нима наистина ви предложиха подобна сума?
Мълчание.
— Струвате ми се разумна млада жена. И освен това, очевидно желаете, поради причини, които не ме засягат, да продадете брошката тук, а не в някой по-модерен бижутерски магазин в „Уест Енд“. Ще пренебрегна първоначалната си оценка, макар да е правилна, и ще увелича първоначалното си предложение. Ще ви дам хиляда и петстотин лири за брошката. — Златарят въздъхна сърцераздирателно. — Ще загубя доста, но винаги съм се държал като глупак, когато видя красива дама в нужда.
— Вие ме ограбвате. Съзнавам го прекрасно. Но нямам никакви…
Това беше достатъчно.
Пиърс вдигна стола си и го стовари силно върху стената и то не веднъж, а два пъти.
— Няма ли да проверите какво става там? — попита Дафни. В гласа й се усещаше напрежение и тревога от решението, което трябваше да вземе.