— Не. Сигурен съм, че няма нищо.
Пиърс взе една празна бирена бутилка и я разби в стената.
— Може би някой се е промъкнал в магазина ви! — възкликна младата жена.
Томпсън не можеше да отклони с лека ръка съмненията й, без да предизвика подозрения.
— Това сигурно е някоя улична котка, промъкнала се, за да търси нещо за ядене — измърмори той. — Ще проверя. Почакайте ме тук.
Миг по-късно вече беше в задната стая.
— Какво, по дяволите, правиш? — прошепна гневно на Пиърс той.
— Призовавам те тук. — Очите на младия мъж горяха. — А сега е мой ред да попитам какво правиш.
— Върша си работата!
— Крадеш парите на младата жена.
Томпсън премигна невярващо.
— Наистина е смешно да чуя подобни думи от теб.
— Изобщо не ги намирам за смешни. Моите мишени са алчни джентълмени, а не безпомощни жени. — Едно мускулче на стиснатите му челюсти потрепна. — Предложи й пет хиляди лири.
— Какво?
— Чу ме добре. Излез оттук и й предложи пет хиляди лири за проклетата брошка.
— Полудял ли си? Не бих могъл да продам бижуто за…
— Аз ще го купя.
Последва дълга пауза.
— Ти ще го купиш? — облещи се златарят. — Защо?
— Това си е моя работа.
— Дори не си го видял.
— То изобщо не ме интересува. Просто направи каквото ти казах. Незабавно.
Томпсън поклати смаяно глава.
— Ти си напълно откачен, Торнтън, знаеш ли? Напълно откачен. И какво да й кажа сега? Че внезапно съм си променил мнението и съм разбрал, че брошката струва цяло състояние?
— Измисли нещо. Бива те за това.
Бижутерът изръмжа възмутено, завъртя се на токовете си и излезе от стаята.
— Наред ли е всичко? — долетя до ушите на Пиърс гласът на Дафни.
— Хм? О, да, всичко е наред. Някакви кутии паднали и съборили една бутилка на пода. Станала е малка бъркотия, но не е нещо сериозно.
— Радвам се. — Младата жена си пое дълбоко въздух. — Мистър Томпсън…
— Докато събирах счупените стъкла, внезапно си спомних за една особена своя клиентка, една ексцентрична стара дама, която си пада страшно много по сапфири и рубини. Доколкото си спомням, тя беше готова да плати цяло състояние за бижу, изработено изцяло само от тези два скъпоценни камъка. Ще изпадне в екстаз като види брошката ви. И несъмнено ще я купи веднага, каквато и да е цената й. — Той направи пауза за по-голям ефект. — Така че, след като няма да бъда на загуба, ще се проявя като джентълмен и ви предлагам пет хиляди лири.
— Пет хиляди! — едва успя да повтори Дафни. — Но вие казахте, че брошката не струва дори половината от тази сума.
— „Струва“ е доста относителен термин. Аз съм справедлив човек. Щом печеля аз, печелите и вие. Е, какво ще кажете? Пет хиляди лири повече ли е от това, което си мислехте?
— Сигурен ли сте, че тази жена ще ви плати достатъчно, за да ви върне парите? Не бих искала…
— Сигурен съм.
Младата жена дори не се опита да скрие облекчението си.
— Това е чудесно. Смятайте брошката за ваша. И много, много ви благодаря.
След като камбанката, известяваща тръгването на Дафни звънна, Томпсън се върна в задната стая.
— Божичко! — възкликна той. — Вместо да грабне абсурдната сума и да се изпари преди да съм размислил, тя започна да се притеснява за моята печалба. Побъркана е също като теб. Не може ли да разпознае кога й правят подарък?
— А може би има и съвест.
Бижутерът изгледа подозрително Пиърс.
— Ами ти? Ти просто така плати пет хиляди лири за това. — И той му подхвърли брошката. — А сега ще ми кажеш ли защо?
— Не. — Пиърс се наведе напред, взе смарагда, който Томпсън бе отделил от откраднатата огърлица и го пъхна в джоба си заедно с брошката. — Това е мое. А това — той измъкна пет хиляди лири и ги подаде на бижутера, — е твое.
Златарят поклати глава, поемайки парите.
— Все още мисля, че си откачил. Но това си е твой проблем. Във всеки случай сметките ни са уредени, като се изключат парите, които ти дължа за впечатляващата пачка, която донесе днес.
— Задръж бижутата. И парите, които изкараш от тях.
— Защо?
Пиърс се усмихна вече почти от вратата.
— Не можеш ли да разбереш кога ти правят подарък?
И излезе, преди Томпсън да успее да отговори.
13
Трагмор бе във вихъра на яростта си, когато нахлу в дома си в средата на следобеда, все още ядосан заради непродуктивната си двудневна разходка до Лондон. Писмото на Холингсби го бе накарало да помисли, че застраховката за откраднатите бижута най-после бе излязла, а се оказа, че причината била в това, че адвокатът имал нужда от подписа му на още няколко документа.
Ако не жадуваше да избегне още една среща с Торнтън, щеше веднага да прати Холингсби по дяволите и да си тръгне. При създадената ситуация обаче, той остана и подписа проклетите книжа, без така и да разбере точно за какво служеха, и се задържа в Лондон, като се надяваше, противно на всякакъв здрав разум, че плащането на щетите му щеше да бъде ускорено.