— Тя е толкова красива, колкото изглеждаше и от витрината на магазина — заяви Дафни, докато показваше куклата с лененоруси коси на викария. — Не си ли съгласен?
— Мисля, че ще направиш малката Прудънс по-щастлива, отколкото някога е предполагала, че може да бъде — отвърна той, докато се движеха към училището.
— Знам какво може да означава една кукла за едно момиченце — прошепна младата жена, изживявайки за кой ли път онзи отдавнашен миг в „Дома на вечната надежда“. Виждаше незабравимия поглед на детето така ясно, като че то стоеше пред нея в момента. — Не можех да понеса Прудънс да бъде лишена от тази радост.
— Разбирам. — Повървяха известно време в мълчание. — Притесних се до смърт за теб, Кокиче — произнесе най-после викарият. — Забави се няколко часа.
— Съжалявам. Очаквах, че ще се върна много по-рано. Но се оказа много по-трудно, отколкото си мислех, да намеря купувач за брошката на мама.
Викарият повдигна изненадано вежди.
— А аз си мислех, че веднага ще я грабнат. На мен тя ми се стори пищна и реших, че всеки бижутер би имал изгода да я вземе.
— Така е. Златарите се изпълваха с ентусиазъм при вида й. За нещастие моралът им беше много по-малко от ентусиазма. Трябваше ми доста време, докато открия техен колега, който беше поне донякъде почтен.
— Разбирам.
— В крайна сметка все пак открих един бижутер, който, по известни само нему причини, реши да не ме ограбва.
Внезапно Чеймбърс си припомни нещо, което Дафни не знаеше.
— Като говорим за ограбване, се сетих. Твоят Бандит снощи изглежда е направил поредния си удар.
Младата жена се спря насред улицата.
— Така ли? Къде? Какво е станало?
— Доколкото разбрах, нападнал имението на граф Елбърт Мансфийлд, откъдето се сдобил с прилично количество бижута, сребро и пари. По някакво съвпадение — усмихна се викарият, — няколко часа по-късно директорът на приюта в Мансфийлд бил така щастлив да открие на бюрото си три хиляди и петстотин лири.
— Никой ли не го е видял?
— Не. С изключение на теб, Кокиче, никой друг не го е виждал.
— В такъв случай той е в безопасност. — Дафни вдигна очи към небето, изпълнена с по-голяма благодарност от когато и да било в живота си. — Слава Богу. — И тя тръгна отново.
— Виждам, че все още си пленена от твоя алтруистичен герой — рече Чеймбърс, като я погледна скришом. — Мислех си, че това ще се промени, като имах предвид чувствата ти към Пиърс Торнтън.
— Едното няма нищо общо с другото. Пиърс е прекрасен, неустоим човек. Бандитът е… — Гласът й секна.
— Да?
— Канех се да кажа, че Бандитът е спасител. Но такъв е и Пиърс по свой начин. Разликата е, че първият спасява много хора, а вторият — само мен.
— И двете роли са много необходими.
Младата жена се усмихна.
— Благодаря. — Загледа се разсеяно в куклата, която призори бе измъкнала предпазливо от гардероба си и донесла в църквата, като галеше розовата й атлазена рокличка. — Трябва да побързаме, господин викарий — сепна се внезапно тя и ускори крачка. — Най-вероятно вече сме изпуснали по-големите деца. Те сигурно вече са се прибрали по домовете си, за да изпълняват задълженията си. Но искам много да заварим поне малките.
Миг по-късно мис Редмънд отвори вратата и на лицето й се изписа изненада.
— Господин викарий, лейди Дафни. Не ви очаквах днес. — Тя погледна набързо назад през рамото си и сбърчи вежди. — Привършихме с ученето за днес. Половината от децата вече си тръгнаха.
— Малките тук ли са още? — попита с надежда младата жена. — Тими? Уилям? Прудънс? Извинявам се, задето идваме толкова късно и без предупреждение, но наистина нямах друга възможност, а толкова исках да ги видя. Няма да стоим повече от пет-шест минути, обещавам.
— Бихте постъпили разумно, ако се съгласите, мис Редмънд — добави авторитетно мистър Чеймбърс. — Лейди Дафни е донесла приказен подарък.
— Подарък ли? — Изучаващият поглед на учителката падна върху куклата в ръцете на младата жена. — Добре тогава — повдигна рамене тя, очевидно без да се впечатли от това, което виждаше. — Влезте.
— Дафни! — Тими буквално литна към вратата с изпълнени с възторг очи. — Виждаш ли, Уилям? Казах ти, чи ши съ върне.
— Разбира се, че се връщам — погали разбърканите коси на Тими тя. — Съмняваше ли се в това?
— Е, казахте, чи ши дойдете пак по-скоро и Уилям помисли, чи може би не сте нъ харесали.
— Извинявам се за закъснението — рече тържествено Дафни, а погледът й се срещна с този на Уилям. — Но вкъщи имаха нужда от мен и не можех да изляза. Освен това изгубих доста време в опити да примамя Ръсет да дойде с мен.
— Доведохте ли го? — прекъсна я Тими и се огледа възбудено наоколо.