— Не, страхувам се, че не — въздъхна младата жена. — Както, сигурна съм, вече си открил покрай твоя гущер, намеренията на животните често се различават от нашите.
— Да — кимна разбиращо Тими. — Хенри ни ще да стои в леглото, което му напрайх, мъкър да сложих много мека трева и буболечки в него. Нощем все изпълзява оттам. Оня ден, когат’ мама започнъ да пере, гу открила в легена. Мале, направо побесня.
Дафни се опита да сдържи усмивката си.
— Благодаря ти за разбирането. Обещавам да продължавам с опитите си да убедя Ръсет.
— Вярно ли й, чи съ въ ограбили? Че Бандитът на тенекиената чаша й бил във ваш’та къща? — заинтересува се Тими.
Младата жена се спогледа с викария.
— Да, вярно е.
— Разкажете ни — настоя Уилям, чиято сдържаност се изпари само за миг.
— Няма кой знае какво за разказване. Стана през същата нощ, след последното ми посещение тук. Взел е всичките ни скъпоценности, а парите очевидно е дарил на приюта в Лестър.
— Ау! Вий видяхте ли го? Говорихте ли с него? Той…
— Мисля, че лейди Дафни ни е донесла нещо — намеси се мис Редмънд, като без да иска спаси посетителката си от провокационните въпроси на Тими.
— Да, точно така. Първото от нещата е за Прудънс. — Младата жена се усмихна и протегна ръка към момиченцето, което се криеше зад Уилям, вперило поглед в куклата. — Виждам, че носиш хубавата си нова рокля — окуражи я Дафни, когато детето пристъпи колебливо към нея. — Досети ли се, че ще ви посетя точно днес?
— Не. — Отговорът на Прудънс бе едва чут шепот. — Просто я нося всеки ден… и съ надявам.
Гърлото на младата жена се сви от вълнение.
— Е, твоите надежди май са били вълшебни. Защото с тяхна помощ аз се появих днес. И дори ти донесох нова приятелка. — Тя протегна ръце. — Това е самотната кукла, за която ти споменах. Тя се почувства страшно щастлива, когато й казах, че вече ще си има дом и някой, който да я обича.
— Куклите не могат да говорят — възпротиви се Тими. — Оу! — И той погледна Уилям, докато търкаше ребрата си там, където съученикът му ги беше сръгал.
— Говорят само на онези, които ги слушат — поправи го Дафни и намигна заговорнически на Прудънс. — Права ли съм?
Момиченцето кимна и като хипнотизирано се приближи и докосна роклята на куклата.
— Толкова е красива — прошепна тя. Огромните й очи бяха пълни с надежда. — Наистина ли е моя?
— Наистина. — Младата жена постави играчката в ръцете на детето. — Сега вече ти трябва да я обичаш. И, разбира се, да й дадеш някакво име. Измисли ли го вече?
Прудънс поклати глава.
— Е, тогава си помисли на спокойствие. Името трябва да й приляга.
— Както на вас ви приляга името „Кокиче“ ли? — усмихна се срамежливо момиченцето.
— Да, както на мен ми приляга името „Кокиче“ — съгласи се Дафни и усети, как сърцето й се изпълва с топлина. — Е, а сега моят подарък и за останалите. Надявах се да мога да ви донеса кошници с храна и дрехи за зимата. За съжаление засега това се оказа невъзможно. Но — и тя измъкна пачката банкноти от джоба си, — искам всеки от вас да вземе своята част от тези пари и да ги занесе на родителите си. Ще оставя достатъчно на мис Редмънд, за да ги разпредели утре и сред другите ученици. Остатъкът ще бъде използван за поправка на покрива на училището и за нови учебници и плочи за писане. Как ви се струва?
Очите на учителката едва не изскочиха от орбитите си при вида на огромната сума.
— Божичко! Тук сигурно има…
— Пет хиляди лири — помогна й викарият. — Всеки пенс от които лейди Дафни дарява на училището и неговите ученици.
— Разбирам — присви очи мис Редмънд. — Защо? — откъсна се от устата й.
Младата жена трепна и заглуши протеста на мистър Чеймбърс, като го докосна леко по ръката.
— Защото те са ми приятели — отвърна простичко тя. — А приятелите си помагат едни на други. — След това сведе очи и започна да брои парите.
— Туй са страшно много пари, Дафни — рече Тими, а луничавото ми личице беше едновременно очаровано и смаяно. — Откъде ги взехте?
— Това е моята малка тайна.
— Като Бандита на тенекиената чаша!
На устните на Дафни заигра усмивка.
— В известна степен — да. Макар, че не е така вълнуващо и тайнствено. — И тя започна да се приближава подред до всяко дете, като внимателно слагаше в дланта му банкнота от няколкостотин лири. — Внимавайте да не ги загубете и не забравяйте да ги дадете на родителите си.
В отговор десетина глави закимаха усърдно.
— Лейди Дафни прави доста щедро дарение — сподели с викария мис Редмънд.
— Да, така е.
— Какво мисли маркизът по този въпрос?