Чеймбърс се обърна и я изгледа сериозно.
— Струва ми се, че знаете отговора. Лорд Трагмор дори не подозира, че Дафни дава тези пари. Знаете също, че, ако разбере за това, той ще връхлети отгоре ни и ще си вземе и последния шилинг. Да не говорим какво ще направи с дъщеря си. Тя поема огромен риск, да благослови Бог доброто й сърце, и не иска нищо в замяна. Затова ви препоръчвам горещо да забравите източника на дарението. Завинаги. Ясен ли съм, мис Редмънд?
— Абсолютно, господин викарий — изчерви се от неудобство учителката. — Не исках да изглеждам неблагодарна.
— Възможно е. Но не би било зле да отворите малко сърцето си, поне колкото да можете да разпознаете истинската доброта, когато ви гледа в очите. — С тези думи той се приближи до своята приятелка. — Става късно, Кокиче. Трябва да тръгваме.
— Знам — кимна неохотно Дафни.
— Вече? — възпротиви се Тими. — Но вий едва дойдохте.
— Слънцето се готви да залязва, Тими — намеси се мис Редмънд. — А всички искаме лейди Дафни да се прибере безпроблемно у дома, нали? В такъв случай тя също ще бъде по-склонна да продължи да ни посещава.
Младата жена вдигна изненадана поглед, тъй като топчестите бузи на учителката се разтегнаха в нещо подобно на усмивка.
— Е, добре тогаз — задъвка устната си Тими. — Дафни, мислите ли, чи Ръсет ши дойди следващия път?
— Надявам се — усмихна се широко младата жена. — Но не забравяй, лисиците могат да бъдат не по-малко трудни от гущерите. Нали ме разбра?
— Със сигурност — изправи гръб момчето.
Прудънс дръпна Дафни за полата, като притискаше лененорусата кукла към гърдите си.
— Благодаря — рече едва чуто тя.
Младата жена я прегърна.
— И не забравяй, Прудънс, трябва да я обичаш с цялото си сърце и да й избереш най-подходящото име. Нали?
Широко отворени очи и кимване.
— Добре. И тогава следващия път ще можеш да ни запознаеш. — Училищният звънец заби и усмивката на Дафни изчезна. — Трябва да се прибирам.
— Да, крайно време е — побутна я към вратата Чеймбърс. — Приятен ден, деца, мис Редмънд.
— Приятен ден. — Учителката ги последва навън. Видът й показваше, че иска да каже още нещо. — Господ да ви благослови, лейди Дафни — рече неочаквано тя. — Господ да благослови и двама ви. — И се пъхна обратно в училищната стая с пламнало лице.
Двамата приятели се спогледаха и се засмяха.
— Струва ми се, че успя да опитомиш дори мис Редмънд — продължи да се смее той и я поведе към патя. — И като си помисля за хората, които твърдят, че чудеса не ставали.
Едва бяха излезли на пътя, когато се появи бясно препускаща карета и спря рязко пред тях.
Дафни пребледня като платно, когато от нея изскочи баща й.
— Защо не съм изненадан да те открия тук?
— Татко. Аз… аз…
— Отново си посещавала тези мръсни деца, нали? Макар изрично да го забраних.
— Харуик… — опита се да се намеси викарият.
— Млъквай! — завъртя глава Трагмор, а очите му горяха яростно. — Как смееш да окуражаваш дъщеря ми да не ми се подчинява? Ти, който наричаш себе си духовник? Ако зависи от мен, ще загубиш твоята енория, дом и репутация.
— Татко, не! — разтърси глава младата жена. — Викарият не е сторил нищо. Идеята да посетим децата беше моя, не негова.
— Влизай в каретата — процеди през стиснатите си зъби маркизът. — С викария ще се разправям по-късно.
Цялото тяло на Дафни започна да трепери.
— Чу ли ме? Влизай в каретата! — Сграбчи ръката й и я изви силно, като я задърпа към екипажа.
От устните й се отскубна болезнен вик.
— Пусни я, Трагмор.
Гласът на Пиърс разцепи въздуха.
— Пиърс! — изви глава Дафни и го изгледа изумена.
— А, Ваше Височество, защо не съм изненадан, че откривам и вас тук? — Маркизът не направи дори опит да пусне жертвата си.
— Изглежда не ме чу. — Пиърс тръгна към него, вперил хищнически в Трагмор пълния си с омраза поглед. — Казах, махни си мръсните ръце от Дафни.
— Нахално копеле — озъби се маркизът. — Как смееш да се намесваш? Това тук — и той изви ръката й, което стана причина от устните й да се изтръгне още един болезнен вик, — е дъщеря ми. Ще се разправя с нея по начина, който преценя за подходящ.
Подобно на навита на кълбо усойница младият мъж се спусна към съперника си и юмрукът му се стовари върху челюстта му.
— Не, вече не.
— Пиърс, недей! — Дафни се отскубна от ръцете на баща си и възвърна равновесието си точно на време, за го да види, как се опитва да отвърне със същото. Нахвърли се върху нейния любим и замахна към челюстта му.
Но не улучи целта си.
Пиърс хвана ръката му, като в същото време го удари с другия си юмрук по корема — един, два, три пъти. Пое си въздух и погледна към маркиза, чиито колене се подгънаха.