— Ще пристигне. — На устните й се появи усмивка, изпълнена с безкрайно учудване. — Пиърс винаги изпълнява молбите.
14
Последните слънчеви лъчи се готвеха да се скрият, когато вратата на църквата се отвори с трясък.
— Дафни. — Елизабет се спусна към дъщеря си, която крачеше самотно из празната църква и я прегърна.
— Мамо, добре ли си?
— Да, сега вече да, след като те видях. — Маркизата тревожно оглеждаше лицето на младата жена. — Толкова се притеснявах.
Погледът на Дафни срещна този на Пиърс, който тъкмо влизаше.
— Благодаря.
Той кимна сериозно.
— Пак заповядай.
— Разкажи какво се случи — помоли Елизабет. Баща ти беше като полудял от гняв, когато се спусна да те търси. Мистър Торнтън… простете, Негова Светлост каза, че се стигнало до размяна на удари. Освен това каза, че си искала да дойда при теб и че двамата сте щели да се жените.
— Шокирана ли си?
— Заради сватбата ли? Не. Само от спешността, с която се действа. — Въпреки, че беше объркана, маркизата се усмихна. — Ако си спомняш, вече знаех какъв ще бъде отговорът ти.
Щом чу това, младият мъж повдигна вежди и се усмихна доволно.
— Щастлив съм, че си решила в моя полза.
— Съмняваше ли се в това? — попита тихо Дафни.
— На моменти — да.
Елизабет отмести поглед от дъщеря си към Пиърс и попита:
— Къде ви откри Харуик и какво изобщо се случи?
— По-добре да седнеш, мамо — отвърна Дафни. И тя придърпа майка си към една пейка и се настани до нея. — Татко мисли, че с Пиърс вече сме женени.
Елизабет трепна.
— Защо мисли така?
— Вероятно защото аз му го казах — отговори младият мъж.
— Но защо? — Очите на маркизата се разшириха от ужас. — Да не би да ви е открил двамата заедно?
— По-лошо от това — промърмори дъщеря й. — Завари ме в училището. Точно се бях върнала след изпълнението на мисията, която обсъждахме. — И тя погледна многозначително към майка си. — Спрях в селото първо при викария, а след това отидохме в училището. Вече се готвех да се връщам в Трагмор, когато баща ми се появи вбесен. Пиърс се намеси. Събитията започнаха да следват едно след друго и… — Тя се прекъсна и наклони въпросително глава към младия мъж. — Как така се озова там точно в решителния момент?
— Проследих те.
— От църквата ли?
— От Лондон.
— От Лондон? — възкликна Дафни. — А откъде знаеше?
— Бях в Трагмор призори, както ти обещах. Майка ти каза, че си излязла. Върнах се в града, за да свърша някои работи с намерението да се върна в имението на баща ти по-късно днес. Случайно те видях, когато каретата ти напускаше Лондон в посока към Нортамптън. Както знаеш, изгрях от нетърпение да узная какъв е отговорът ти на моето предложение. Така че те проследих. Пристигнах в църквата точно когато двамата с викария излизахте. Тъй като знаех отношението ти към селските деца, не беше трудно да се досетя къде отивате. Воден от инстинкта си тръгнах към училището. За щастие инстинктът ми не ме подведе.
Очите на Дафни светнаха, изпълнени с топлина.
— Както винаги, нали?
— Както почти винаги.
— Дафни — намеси се Елизабет, — какво накара херцога да излъже баща ти? Какво ти направи Харуик?
Дафни потръпна.
— Не това, което ми направи, а което възнамеряваше да ми направи. Никога не съм го виждала толкова ядосан. А после, след като Пиърс го информира, че вече сме женени, той направо обезумя. Изглежда реши, че всички участваме в някакъв заговор. Той се спусна към Трагмор… с намерението да те пребие и да анулира брака ни.
— Сега разбирам защо ме измъкнахте от къщи с такава скорост — произнесе на глас мислите си Елизабет, като насочи към младия мъж пълния си с благодарност и ужас поглед. — Благодаря ви, сър. Но в крайна сметка все пак ще трябва да се върна при съпруга си и неговия гняв.
— Не, няма да е нужно — поклати глава Пиърс. — Заедно с титлата си наследих и пет огромни, понастоящем необитаеми имения. Изберете което желаете. От вас се иска само да се преместите в него. Останалото е моя работа.
В очите й проблесна надежда, но почти веднага изгасна.
— Харуик ще ме открие.
— Несъмнено. Но няма да успее да премине охраната, която ще сложа да пази избраното от вас имение. — Устните на младия мъж потрепнаха. — Има известно предимство в това да израснеш на улицата. Така човек се среща с всевъзможни хора.
— Но според закона…
— И се научава да не обръща внимание на закона, когато се наложи.
— Аз… Благодаря ви, Ваше Височество.
— Пиърс — поправи я той. — В крайна сметка само след час ще бъдем едно семейство. Мисля, че няма да има нищо нередно да не бъдем чак толкова официални един към друг.