Вратата откъм олтара се отвори.
— Кокиче, разрешителното е готово. Освен това успях да събера доста диви цветя за букета ти и да намеря достатъчно свещи, за да осветим църквата както се полага за такъв случай. — Викарият спря рязко. — Елизабет. — Спусна се към нея. — Добре ли си?
Този път усмивката на маркизата достигна дори до очите й.
— Прекрасно е, че те виждам, Алфред. Да, добре съм. Благодарение на херцога… на Пиърс.
— И на Бога — измърмори викарият, без да отделя погледа си от Елизабет, сякаш искаше да се увери, че наистина е жива и здрава. Най-после си пое дълбоко въздух и погледна към двамата млади. — Ами в такъв случай да започваме с венчавката, какво ще кажете?
И той отвори с артистичен жест книгата си.
— Скъпи възлюблени…
Неостаряващи думи, вечни и трогателни.
Дафни усещаше, че ръцете й треперят и чу несигурния си глас, който повтаряше обета й. Внезапно я обзе порой от емоции: благоговение, недоверие, възбуда, учудване.
Но не и съмнение. И страх.
Не и когато ставаше дума за Пиърс.
Когато достигна момента от церемонията, свързан с размяната на халките, викарият направи пауза.
— За малко да забравя — промърмори под носа си той. Бръкна в джоба си и извади оттам красива сребърна панделка, на която висяха завързани заедно за веки веков две тесни халки. — Тези пръстени означават много за мен. — Той се изкашля. — Пазих ги в продължение на години, сякаш ли съм знаел, че един ден ще свършат добра работа. И този ден дойде. — Подаде халката на Пиърс. — Заповядайте. За мен би било истинско удоволствие, не, привилегия, ако скрепите обета си, като поставите този пръстен на ръката на Дафни.
Видимо развълнуван, младоженецът прие подаръка на свещеника.
— Благодаря, господин викарий — прошепна Дафни и избърса сълзите от бузите си. Като през мъгла видя, че майка й също плачеше. — Халките са не само красиви. Стойността им е неизмерима, тъй като идват от вас. — Тя се обърна към Пиърс, сложи дланта си в неговата и загледа как той постави пръстена на безименния й пръст. После бавно вдигна поглед, за да срещне този на съпруга си.
— Обявявам ви за съпруг и съпруга — чу гласа на викария тя.
В църквата настъпи гробна тишина.
Пиърс обхвана нежно лицето на Дафни в дланите си и тя бе смаяна от откритието, че неговите ръце също трепереха, когато се надвеси да я целуне.
— Сега вече си моя, Снежно пламъче — прошепна едва чуто той. — Никой повече няма да ти причини нищо лошо. — После се изправи и протегна ръка към викария. — Благодаря ви. Вие сте наистина такъв, какъвто ви представяше Дафни и дори нещо повече.
— Връщам ви комплимента — стисна топло протегнатата ръка Чеймбърс. — Пожелавам ви живот, изпълнен с радост. — След това целуна Дафни по върха на главата. — Бъди щастлива, Кокиче.
Младата жена прегърна първо нега, а след това и майка си, като се чувстваше замаяна и объркана.
— Върви — рече Чеймбърс, забелязал замъгления й поглед. — Двамата с новия ти съпруг имате нужда да останете насаме.
— Мамо? — обърна се към майка си младоженката.
— Ще вземем майка ти в Маркам — отвърна Пиърс. — Докато уредя необходимото, тя ще бъде в най-голяма безопасност там.
— О, не — поклати глава Елизабет, като продължаваше да бърше очите си. — Няма да се натрапвам. Не и тази нощ. Вашата първа брачна нощ.
Младият мъж се усмихна широко.
— Няма опасност да се натрапите. Ще ви оставя в сръчните ръце на прислугата, като им дам строги указания да отговарят на всички евентуални посетители, че ни няма вкъщи и да не приемат никого. А след това двамата с Дафни ще отидем в моя дом в Уелингбъро.
— В такъв случай приемам.
— Прекрасно. Тогава нека да тръгваме, преди маркизът да започне да претърсва Нортамптъншир, за да ви открие. — Пиърс се намръщи. — Не искам да се движим по главния път, за да не налетим на него.
— В младостта си яздех доста добре — рече Елизабет. — И, макар през последните години да нямах възможност да практикувам, сигурна съм, че все още мога да пресека гората с убийствена скорост на гърба на кон. Възседнала коня, не с дамско седло. — И тя погледна дяволито младия мъж. — Това разрешава ли нашия проблем?
— Започвам да разбирам на кого прилича Дафни — усмихна се той. — Всъщност, моля се да не ни оставите с Дафни далече зад вас.
— Ще го имам предвид. — Елизабет се обърна към викария и усмивката й се стопи. — Благодаря ти, Алфред — произнесе тихо тя. — Мисля че знаеш, какво означават за мен любовта и грижите, които полагаш за Дафни.
— Може би Дафни не е единствената, която сега ще може да започне отново живота си — отвърна Чеймбърс. — Може би е дошло и твоето време.