— Трябва — постави колебливо длан върху гърдите му младата жена. — Непрекъснато повтаряш за неоспоримото чудо, което ни привлича един към друг. Помоли ме да ти вярвам и аз с радост приех. Поиска ръката ми и, макар да нямах възможност да приема както подобава предложението ти, с радост щях да го направя. Току-що ти станах съпруга — във всякакъв смисъл — и физическото ни съединяване беше дори по-красиво от всичко, което някога съм мечтала, да не говорим, че не съм и предполагала, че е възможно. Всичко това не е ли достатъчно силно, за да ми предложиш в замяна поне мъничко доверие? Пиърс — погали брадичката му тя и я притисна надолу, така че погледите им да се срещнат, — прекрасно ми е позната сърдечната студенина на баща ми. Моля те, кажи ми. Какво ти е сторил той?
— Едва не ме уби — изтръгна се от устата му. — Мен и още няколкостотин други трогателни деца, които нямаха нито как да се защитят, нито към кого да се обърнат за помощ.
— Как?
Някакви неизвестни чувства го накараха да продължи.
— Казах ти, че съм израснал в приют. Директорът беше отвратителен, алчен мръсник, който дължеше тази си позиция на познанствата си с представители на аристокрацията и по-точно на един от тях. Споразумението беше просто. В замяна на службата, която получаваше, Барингс му осигуряваше тлъста порция от даренията за приюта. Богаташът просперираше, директорът господстваше, а децата гладуваха и бяха пребивани безмилостно от хора, според които най-добре бе хлапетата да са мъртви.
Дафни пребледня, но нито трепна, нито отмести поглед.
— Историята ти не ме изненадва. Викарият ми беше говорил за съществуването на подобни уговорки.
— Така ли? А казал ли ти е какво значи да те бият с камшик до кръв? Да гладуваш до загуба на съзнание? Да те измъчват до вцепеняване? Казал ли ти е какво значи да гледаш как умира майка ти и после дори да й бъде отказано прилично погребение? И всичко това заради болните прищевки на някакъв благородник? Същият, който е откраднал парите ти и е причинил страданията ти, подкрепяйки Барингс?
— И искаш да кажеш, че този човек е баща ми? — попита премаляла Дафни.
— Да. Точно това искам да ти кажа.
— Колко пъти те е бил с камшик?
— Всеки път когато аз или което и да било от другите деца имаше нещастието да се изпречи на пътя му. И даваше строги указания на Барингс да не ни дава мира в интервалите време между посещенията му, ако иска да запази мястото си.
— Значи баща ми знае причината за твоята омраза.
— Не.
— Не ли? Не може да е забравил всичко, което ти е причинил, когато си бил дете.
— Той така и не научи дори името ми. О, знае, че Пиърс Торнтън е израснал в приют. Открил този факт, когато започнал да прави проучвания за миналото ми. Но никога не е свързвал личността на нищожния си бизнес-сътрудник с едно от мършавите хлапета, които биеше до несвяст. Много е просто — той просто не правеше никаква разлика, за него всички деца в приюта бяха еднакви, безименни и ненужни.
— Разбирам.
— Така ли? — впери изпълнените си с горчивина очи в лицето й Пиърс.
Младата жена бавно и примирено се завъртя, изхлузи ризата на съпруга си от раменете и стъпи на пътечката, образувана от слънчевите лъчи, които се промъкваха между дръпнатите пердета. После повдигна разрошените си коси и ги прибра на върха на главата си.
— Да, Пиърс, разбирам — повтори простичко тя.
В гърлото на младия мъж заседна буца. По голия гръб на любимата му имаше неоспорими доказателства за бруталността на Трагмор, доказателства, които не бе забелязал както поради тъмнината, така и заради силното си желание.
Десетки белези, някои почти изчезнали, други — пресни, покриваха деликатната й атлазена кожа.
Никога досега Пиърс не се бе чувствал така близко до извършването на убийство, както в този момент.
— Мръсна гад. — Полудял от гняв, той инстинктивно взе в обятията си Дафни и я обгърна с тялото си, сякаш искаше да я предпази от болката, която вече бе изтърпяла. — Проклет, противен кучи син. — С безкрайна нежност прокара устни по тила й. — Дълбоко в себе си знаех, че се е случило нещо подобно. Такова животно не би могло да не навреди на подобна безупречна красота. Но просто не можех да понесе мисълта, че той… Боже, извинявай. Толкова съжалявам, Снежно пламъче.
— Недей — обърна се в прегръдките му тя и притисна пръсти до устните му. — Ти ме спаси и никога вече няма да ми се налага да изтърпявам подобни побои. Просто исках да знаеш, че мога да разбера част от това, което си преживял.
— Той ти е причинявал болка и заради това искам да го убия. Но, Дафни, той така и не е успял да засегне красотата ти. Тя се намира дълбоко в теб, на място, което баща ти никога няма да може да достигне и още по-малко — да проумее. — Той целуна връхчетата на пръстите й. — Никога не го забравяй.