Очите на младата жена се напълниха със сълзи.
— Ти си прекрасен човек — прошепна тя. — И си изтърпял толкова много. Видял си как умира майка ти… гладувал си из улиците. — По бузите й се търкулнаха две сълзи. — Аз също го мразя, Пиърс.
Внезапно нейната мъка стана и негова.
— Недей — притисна я към гърдите си той. — Моля те, любима моя, не плачи заради мен.
— Не плача за теб — успя да промълви тя. — Плача за момченцето, което си бил, когато баща ми те е измъчвал.
Пиърс затвори очи и зарови лице в ухаещия облак на косите й.
— Това момче вече го няма.
Дафни се отдръпна леко.
— Така ли? Не съм съгласна. Мисля, че е тук и че в голяма степен е отговорно за мъжа, който е израснал от него и за неговите действия. Нищо чудно, че постъпваш така. И че не вярваш в молитви.
Молитви.
Младият мъж се усмихна при спомена за случаите, когато бяха обсъждали вярата си в молитвите: вечерта, когато бяха танцували валс в градината на Гантри и след това насаме в спалнята й, когато Бандитът на тенекиената чаша бе ограбил дома й.
— Моите преживявания са нищо в сравнение с твоите. — Без да си дава сметка за разнежените спомени на съпруга си, Дафни закопча отново дадената й назаем риза. — Но болката от побоите на баща ми познах още като съвсем малка. Нещо повече, трябваше да изживявам дори още по-непоносима агония, като слушах риданията на майка си, когато я биеше. Господи, колко нощи съм запушвала ушите си с ръце, за да не чувам този звук!
— С всичко това вече е приключено.
Този път беше неин ред да поклати тъжно глава.
— Ти по-добре от който и да било другиго знаеш, че с някои неща не може да се приключи току-така. Те са запечатани с огнено клеймо завинаги в паметта ни и можем само да се надяваме, че с годините ще ни спохождат все по-рядко. — Тя отмести поглед. — От деня на моето раждане, баща ми решил, че приличам прекалено много на майка си и че имам прекалено добро сърце, изпълнено със съчувствие. Когато станах на осем години, той реши, че само побоите не са достатъчни и че трябва да се убедя във всичко, което ми говореше, сама. С такава цел ме замъкна в един приют и ме накара насила да вляза вътре. Божичко, как само се съпротивлявах! Щом влязох там, разбрах, че животът ми никога вече няма да бъде същият. Но не защото изпитах отвращението, което очакваше от мен баща ми. Точно обратното. Чувствах, че няма да мога да забравя лицата и безнадеждната безпомощност на хората, които видях там. И се оказах права. След като баща ми насила ме вкара вътре, повече не бях същата. Нито пък успях да забравя.
— Ти ме смайваш — отвърна с леко потрепващ глас Пиърс. — Никога не си живяла там и в същото време говориш така, като че си.
— Спомням си всичко в подробности. Коленичилите жени, които търкаха пода и кашляха така, че целите им тела се тресяха. Миризмата на болести. Децата, които помпаха вода и особено едно момиченце с хлътнали очи и одърпана кукла — всичко. — Устните на младата жена потрепераха. — И подигравателния надпис, окачен на входа, истински антитезис на всичко, което видях. Вечна надежда ли? По-скоро „вечна безнадеждност“.
На Пиърс му се зави свят.
— Вечна надежда ли?
— Да — кимна тя. — Така се казва приютът — „Дом на вечната надежда“.
— По дяволите! — Едно мускулче на лицето му заигра.
— Виждал ли си го?
— Израснах там.
— Израснал си… — Пръстите на Дафни политнаха към устата й и лицето й пребледня. — Това е приютът, в който си живял! — прошепна тя. — Това ужасно място в Лестър, което току-що описах?
— И това, което описа съвсем не беше най-лошото — потвърди младият мъж, а в погледа му се четеше безкрайна мъка. — Стаята на мъртвите! Често ме заключваха в нея за наказание, сред разлагащи се трупове и мрак. И по-дълго всеки път, когато не се подчинях на нечовешките изисквания на директора. Освен нея съществуваше и заразното отделение, където измъчваните от сифилис жени викаха, агонизирайки върху леглата или по пода заедно със страдащите от неизлечими кожни болести, причинени от мръсотията, в която живееха. Нямаше никакво проветрение и миризмата се носеше навсякъде… — Гласът на младия мъж секна, а дишането му се учести.
Дафни безмълвно се приближи до него, като се бореше със сълзите на мъка и отвращение. Сега Пиърс имаше нужда от нея, но не от съжалението, а от силата й. Тя го обгърна успокояващо с ръце през кръста и подпря глава на гърдите му.
— Всичко си има своя смисъл, дори когато не можем да го разберем. Бил си обречен на такъв живот поради някаква причина, може би същата, поради която си и оцелял. Боже мой, колко си силен. — Младата жена изви глава и докосна с устни голата му гръд.