— Света ли? А, имаш предвид висшето общество?
— Добре, да, разбира се, че имам предвид висшето общество. Какво друго да имам предвид?
— Ако това е единственото, което те притеснява, то е лесно разрешимо — намеси се Дафни, неспособна да понесе миг по-дълго безчувствените тиради на баща си. — Обясни на висшето общество, че мама е дошла при мен, за да ми помогне да наглеждам прислугата, да се приспособя към новата си роля като херцогиня и изобщо към семейния живот. Това ще задуши клюките.
Трагмор се поколеба.
— Окончателното решение, разбира се, ще вземеш ти — повдигна рамене Пиърс и се обърна към съпругата си. — Имаш ли нужда от помощ, за да събереш вещите си?
— Не. Ще бъда готова само след няколко минути. — Младата жена поде ролята си и отвори вратата.
— Добре. Дотогава баща ти ще е взел решението си. Така ще знам и какво да посъветвам Холингсби — дали да оформи документа за споразумението или да състави съобщение за банкрута му, за да го пуснем в лондонския „Газет“.
— Ах, ти, мръсен…
Дафни затвори вратата зад себе си и затова не чу края на ругатните на баща си. Пиърс чудесно щеше да се справи с положението отсега нататък. Оставаше й само да прибере малкото неща, които й бяха скъпи, да открие Ръсет и да напусне Трагмор завинаги.
Изкачи стъпалата, подпря се на затворената врата и няколко пъти си пое дълбоко въздух, за да се поуспокои. Сведе поглед към ръцете си и с изненада откри, че трепереха. Очевидно конфронтацията с баща й й се бе отразила много повече, отколкото предполагаше.
Дафни си наложи да огледа стаята си, като си повтаряше, че оставя зад себе страховете и тъгата. Най-после всичко бе свършило. Оставаше й само да вземе вещите си и да се сбогува със своето минало.
Приближи се до тоалетката и взе гребена и четката, внезапно поразена от факта колко малко неща желаеше истински да отнесе оттук. Дрехите й включваха само няколко скромни дневни и вечерни рокли, личните й вещи — единствено ръкоделието, което шиеше в момента и което й бе помагало да изпълни с нещо безсънните си нощи, и няколко книги.
Както и двете й най-скъпи притежания.
След като прибра всичко, което бе извадила до този момент, Дафни се насочи към леглото и измъкна изпод дюшека своята колекция от статии, в които се описваха кражбите на Бандита на тенекиената чаша. С нежна усмивка пусна папката в една от чантите, след което се обърна да вземе последното си богатство.
Джулиет.
Погледът на младата жена се смекчи, когато измъкна елегантната кукла която, поне според нея самата, беше толкова красива, колкото и през онази Коледа преди дванайсет години, когато майка й я беше измъкнала пред очарованата Дафни. Нямаше значение, че роклята й беше доста износена на места, че златните й коси бяха изгубили отчасти блясъка си. Това беше Джулиет, драгоценната кукла, която бе попивала детските й сълзи, бе й правила търпеливо компания в нейните страхове и самота и й бе дала постоянството и утехата, които съдбата й беше отказала.
За хиляден път пред очите на Дафни изникна образът на момиченцето от приюта и както винаги предизвика познатата болезнена мъка. Най-неочаквано чувството на безнадеждност, което следваше обикновено в подобни случаи, не се появи. Вместо него тя внезапно си даде сметка за промяната в живота й и бе обзета от вяра и надежда, вместо от отчаяние и безпомощност.
Тя вече не беше дъщеря на баща си, а съпруга на Пиърс.
Обзе я неимоверна радост при мисълта за нещата, които можеше да направи и хората, на които да помогне. Ами да, с влиянието, което имаше съпругът й и решението, което бяха взел и заедно, възможностите бяха неограничени.
Изпълнена с новородената си надежда, младата жена пъхна Джулиет при изрезките от вестниците, взе чантите и огледа за последен път стаята си. Без окраската на личните й вещи тя имаше студен и строг вид, подобно на другите помещения в Трагмор и на техния притежател. Приликата не я изненада. Нито баща й, нито неговото имение имаха душа.
Без да се обърне повече, Дафни се раздели с детството си.
— Холингсби ще ни уведоми, когато споразумението бъде готово да го подпишем — чу гласа на Пиърс тя, докато слизаше по стълбите.
Младият мъж вдигна поглед и щом я видя, веднага забърза към нея и взе багажа от ръцете й с такъв собственически жест, който казваше на целия свят и на маркиза, че тя беше негова.
— С това взаимоотношенията ни приключват, Трагмор. — Пиърс поведе съпругата си към изхода. — Надявам се да не те видя скоро, като се изключи срещата в кантората на Холингсби — усмихна се подигравателно на маркиза той. — И, разбира се, на поредицата от Коледни партита следващия месец.