— Защо се смееш? — попита Дафни. — И защо мисис Гейтс се държи така странно?
— Предполагам, че тя се пита същото за теб — отвърна младият мъж, като се опитваше отчаяно да стане сериозен.
— Аз ли? Какво странно съм направила? Просто предложих помощта си и предложението ми очевидно не й се е сторило особено привлекателно. Толкова ли съм ужасна като домакиня?
— Не мисля, че причината е в твоите способности, скъпа. Кажи ми, кой се занимаваше с къщата и с кухнята в Трагмор?
— Мисис Фрейм вършеше и двете — усмихна се нежно младата жена. — Тя работи в Трагмор, откакто се помня и винаги е била незаменима. Ами да, всички слугини се отчитаха пред нея за свършеното. И напълно основателно. О, Пиърс, тя е чудесна. Не само, че е несравнима готвачка и икономка, ами е и прекрасна, състрадателна жена. Без нейна помощ… — Внезапно спря да говори.
Както обикновено погледът на Пиърс проникваше дълбоко в душата на съпругата му, до достижимо само от него място.
— Ако не беше тя, нямаше да можеш да носиш храна на селските деца — довърши вместо нея той, без да пропусне учудването, което се появи за момент на лицето й. — Наблюдавах те, докато беше в училището през онзи ден. Видях как се раздаваш за децата. Не беше трудно да събера всички парчета от това, което знаех, на едно място, и да разбера какво правиш. Освен това те познавам добре, Снежно пламъче. Не само красивото ти тяло, а и дори още по-красивата ти душа. Мислех, че вече си се досетила за това. — Нежно взе лицето й в дланите си и започна да гали с палци бузите й. — Мисис Фрейм изглежда забележителна личност. Почти толкова, колкото и младата жена, на която е помагала. — Пръстите му престанаха да се движат. — Не се страхувай никога да споделяш с мен каквото и да било, още по-малко за това, което си подарила на другите. Дните, когато са те наказвали за добротата ти, са отминали. Страшно се гордея с теб. Твоето себеотрицание, особено пък към тези деца, означава за мен много повече, отколкото бих могъл да обясня.
— Не е нужно да обясняваш — прошепна Дафни и се надигна, за да целуне съпруга си по брадичката. — Тъй като, нали разбираш, точно както ти ме познаваш, така те познавам и аз.
— Да, вярно е.
За миг помежду им се възцари мълчание.
— Защо попита за мисис Фрейм? — заинтересува се младата жена, вгледана в неразгадаемото изражение на съпруга си, сякаш се опитваше да разгадае причината. — И какво общо има тя със странното поведение на мисис Гейтс?
Замислеността на Пиърс изчезна и се замести от широка усмивка.
— Предполагам, че покойните херцог и херцогиня Маркам са се държали по възможно най-традиционен начин. Следователно мисис Гейтс, както и всички останали слуги, не са свикнали с, да го наречем, неофициалното ни отношение към тях.
— О-о! — Дафни размисли върху тази възможност. — Искаш да кажеш, че предложението ми да помогна в кухнята не е било уместно?
— Искам да кажа, че предложението ти беше напълно неуместно и не по-малко чудесно. Никога не се променяй, Дафни. Твоята любезност и липса на арогантност са прекалено непретенциозни. Дори за мен. — Очите на младия мъж светнаха. — Нещо повече, ако мисис Гейтс се чувства объркана от твоето поведение, представи си какво говорят за мен Лангли и Бедрик? Ами да, бедният Лангли все още стиска зад гърба обвитите си в ръкавици ръце, щом ме види, че приближавам, ужасен, че може да пожелая да повторя опита си да се ръкувам с него. А Бедрик продължава, верен на дълга си, да се появява всяка сутрин в спалнята ми, като се надява отчаяно, че ще размисля и ще го оставя да ме облече и избръсне, макар всекидневно да му повтарям да се откаже. Съмнявам се, че който и да е от тях някога ще бъде отново същият.
Дафни се засмя, като оправяше краищата на вратовръзката му.
— Сега, след като ми обърна внимание върху това, разбирам, че действително се държим малко смущаващо за тях.
Така, както гледаше блясъка в очите й и чувстваше малката й деликатна ръка върху гърдите си, Пиърс бе обзет от пристъп на сладострастие, подсилен от сложни и много по-силни емоции, толкова силни, че едва не го накараха да коленичи.
— Какво има? — реагира незабавно Дафни на стягането, което усети в мускулите на съпруга си.
Младият мъж я погледна. Чувстваше се странно неуравновесен и уязвим поради невъзможността си да се пребори с това. Буйно сграбчи пръстите й в своите и допря дланите й до устните си, като търсеше думи да обясни необяснимото.
— Твоето докосване — рече пресипнало той, имайки предвид само най-малко сложната част от тази лудост — своята страст. — В мига, в който ме докоснеш, пламвам. Това е причината. — И младият мъж целуна пулсиращата веничка на китката й и прокара език по бледосинята й диря. — Ако викарият не трябваше да пристигне всеки момент, щях да заключа проклетата врата, да те просна на килима и да те любя, докато започнеш да ме молиш да спра.