Дафни издаде тих звук на задоволство и се надигна на пръсти, за да целуне съпруга си по устните.
— Ако молбата ми да спреш е нужното условие, за да приемаме гости, то тогава, страхувам се, в Маркам няма да има никакви посетители.
Пиърс изръмжа и я притисна в обятията си.
— Предизвикваш ме неразумно.
— Това не е предизвикателство — отвърна, не по-малко възбудена от него, младата жена. — Това е просто залагане на нещо, за което съм сигурна, че ще спечеля.
— По дяволите. — Ръцете на Пиърс се плъзнаха по задника й, като я надигнаха така, че да усети увеличените размери на една особена част в долната част на корема му. — Викарият закъснява ли по принцип?
— Никога. — Дафни се притисна по-силно, усещайки, че лицето й пламти. — Ще бъде тук само след няколко секунди.
— В състоянието, в което се намирам, няма да ми трябва много повече време от това. — И младият мъж жадно покри устата й със своята.
— Мистър Чеймбърс.
Съобщението на Лангли сякаш поля с леденостудена вода разгорещените съпрузи. Те припряно се отделиха един от друг, за да се изправят лице в лице с покрусения си иконом и очаквания гост.
— И-извинете, Ваше Височество — заекна Лангли. — Казахте ми да придружа викария направо в трапезарията.
— Точно така, Лангли. — Както обикновено младият мъж възвърна незабавно хладнокръвието си. — Благодаря ти, че придружи викария дотук. А сега можеш да ни оставиш.
Дафни беше потресена не по-малко от оттеглилия се иконом. Тя се изчерви силно и се запъти да посрещне своя приятел.
— Господин викарий, не знам какво да кажа. Мога да си представя какво си мислиш. Сигурно изглеждах като някоя разпътна жена.
— Да ти кажа ли как изглеждаше, Кокиче? — усмихна се свещеникът и придърпа Дафни в прегръдките си. Повдигна леко с показалец брадичката й, изумен от промяната, станала само за шест седмици. — Изглеждаше щастлива. Щастлива и напълно освободена от миналото. А аз си помислих колко хубаво е най-после да те видя изпълнена с радост и със светещи от любов очи.
Със замъглен от сълзи поглед, младата жена прегърна стария си приятел.
— Толкова се радвам, че си тук.
— Аз също.
— Позволи ми да ти налея от брендито, преди да се разкисна окончателно като някоя глупачка. — И, като се бореше със сълзите си, тя се спусна към бюфета.
Изражението на викария свидетелстваше за дълбоко задоволство, когато се обърна към Пиърс.
— Благодаря, че ме поканихте.
Пиърс поклати глава.
— Ти си се грижил за съпругата ми в продължение на двайсет години, утешавал си я, когато е нямало към кого другиго да се обърне и ни венча, без да задаваш въпроси или да ни критикуваш, въпреки хаоса, който предшестваше доста нетрадиционната ни брачна церемония. Аз съм този, който трябва да ти благодари.
— Ти обичаш Дафни — отвърна тихо с типичната си проницателност викарият. — Това са единствените благодарности, от които се нуждая.
След тези прости думи, той отиде да вземе брендито си. Младият мъж остана още малко на мястото си, като се чувстваше така, като че го бяха ударили. Все още беше развълнуван от размяната на чувства с Дафни отпреди малко и изнервен от силата на емоциите си. В това състояние декларацията на Чеймбърс му бе дошла прекалено много.
Пиърс си пое дълбоко въздух, като се опитваше да възвърне самообладанието и способността си да размишлява трезво. Въпросът не беше в това, че заключението на викария бе погрешно или пък че беше кой знае какво откритие. Беше си дал сметка за любовта си към Дафни още преди седмици, а може би и месеци. Но да чуе тези съдбоносни думи произнесени на глас и то не от неговата любима, когато потръпваше в обятията му или се сгушваше до него, а от трето лице, което на всичкото отгоре споменаваше не за чувствата на Дафни към съпруга й, а за неговите към нея. Боже, ударът беше зашеметяващ.
— Пиърс, ще пиеш ли бренди?
Озадаченият тон на младата жена говореше, че не му задаваше за първи път този въпрос.
— Да, с удоволствие бих пийнал бренди точно сега. — Пиърс се приближи до бюфета, пое предложената му чаша, пресуши я на един дъх и си наля още една.
— Добре ли си? — попита Дафни.
— Не съм се чувствал по-добре. — Той изгълта и втората доза и си наля отново.
— Мисля, че съпругът ти е просто нервен — рече, видимо развеселен, Чеймбърс. — Може би посещението ми се е оказало по-голямо изпитание, отколкото е очаквал.
— Действително — загледа се мрачно в чашата си младият мъж.