— Пиърс? — Побутна флакона с амоняк и попипа студения компрес на челото си. — Какво стана? Защо всички ме гледате така?
— Ти припадна, Снежно пламъче. Изкара ми акъла. Добре ли си?
— Да, чувствам се чудесно. Странно. Никога не съм припадала, когато татко… — Видя убийствения поглед в очите на съпруга си и млъкна.
— Добре ли е вече херцогинята, милорд? — попита Лангли.
— Очевидно — да. Въпреки това, ще си легне веднага. — С тези думи младият мъж вдигна Дафни на ръце и се изправи. — Господин викарий, нали ще ни извиниш? Искам Дафни да си почине.
— Разбира се.
— Не се нуждая от почивка — възпротиви се херцогинята.
— Въпреки това, ще си починеш. — Пиърс вече бе прекосил наполовина стаята.
— Господин викарий, не забравяй за посещението ни в училището в понеделник — извика през рамото на съпруга си тя.
— Няма. А междувременно се грижи добре за себе си.
— Пиърс, това наистина е смешно — възпротиви се Дафни.
По здраво стиснатите му челюсти обаче разбра, че си губеше напразно времето.
— Къде, по дяволите, е Лили? — попита Пиърс, когато я сложи в леглото й.
— Пуснах я да излезе тази вечер.
— Прекрасно. В такъв случай аз ще бъда твоята камериерка.
Младата жена не успя да сдържи усмивката си. С високата си силна фигура и напушено изражение съпругът й приличаше на камериерка почти толкова, колкото и някой отмъстителен гръцки бог.
— Как се справяш с плетенето на плитки?
— Много забавно — започна да разкопчава роклята й той.
— Пиърс, наистина се чувствам чудесно — рече тихо тя и го погали по ръката.
— И ще се почувстваш още по-чудесно, след като си починеш. — Разсъблече я методично, докато остана само по долна риза, след което я уви в одеялата. — Мистър Чеймбърс не изглеждаше учуден от припадъка ти. Всъщност, той дори знаеше, че си имаш шишенце с амоняк. Каква е причината за това?
Дафни въздъхна примирено и заобяснява:
— Защото нещо подобно се случва вече два-три пъти и преди, след някой особено разгорещен сблъсък с баща ми.
— Сблъсък? — повтори горчиво Пиърс. — Искаш да кажеш „побой“. От казаното оставам с впечатление, че викарият е бил запознат с всички подробности около бруталността на баща ти.
— Не — поклати развълнувано глава съпругата му. — Викарият знае само, че баща ми ме удря, когато се разгневи особено много. Но не и за постоянните побои и за белезите по гърба ми. Единствен ти знаеш за това. — И тя сграбчи здраво ръката му. — Ако викарият знаеше цялата истина, това щеше да го убие. Не само за мен, а и за мама.
В себе си Пиърс не се съгласи с твърдението на Дафни — вече познаваше добре проницателността на Чеймбърс. Може би наистина не беше виждал белезите на Дафни и Елизабет, но тревогата, изписана по лицето му, когато говореше за тормоза на Елизабет, примирените нотки в гласа му… Не, Пиърс бе убеден, че свещеникът разбираше прекалено добре какво е ставало в дома на Трагмор. И тази проницателност, както и неговата безпомощност и неспособност да направи нещо, го разкъсваха.
— Пиърс? — възкликна тревожно младата жена. — Нали няма да му кажеш?
— Не, Снежно пламъче — увери я той. — Няма да товаря викария с повече информация от тази, която вече има. Това, което ти сподели с мен и ми показа, ще си остане между нас. Въпреки това, сега се чувствам напълно объркан. Току-що ми каза, че предишните ти припадъци са били причинявани от епизодите с баща ти. Същевременно предполагам, че за да запазиш истината в тайна от викария, не си тичала право към църквата след побоите на Харуик, а си изчаквала първо да се поуспокоиш. В такъв случай, как Чеймбърс е бил с теб, когато си губела съзнание?
Дафни подръпваше завивките си, като се опитваше да обясни това, което бе почти невъзможно да се изрази с думи.
— Не се успокоявах. Пристигах в църквата обхваната от истерия.
— Не мога да разбера.
— Знам. Но мисля, че ти би могъл да ме разбереш по-добре от когото и да било другиго. Тъй като най-ужасните мигове за мен бяха резултат не на физическата, а на емоционалната болка. Имах най-голяма нужда от утехата, която ми даваше викарият в случаите, когато положението ставаше особено непоносимо, но не непосредствено след побоите, а най-често когато бяха изминали дни без насилие. — Тя потрепера. — Не мога да опиша непрестанно нарастващия си страх, докато лежах будна нощ след нощ, без да знам в кой момент вратата на стаята ми ще се отвори с трясък и баща ми ще нахлуе през нея с горящи от гняв очи и здраво стисната в ръка пръчка.
— Не е нужно да ми описваш това чувство — рече Пиърс, обзет от черни спомени от детството си.