Майкъл Конъли
Последният койот
Посвещавам този роман на Маркъс Група
1
— Как бихте искали да започнете?
— Да започна какво?
— Кажете нещо за случая например.
— За случая ли? А, да…
Тя зачака, но той мълчеше: нека вади думите от устата му с ченгел.
— Ще споделите ли с мен разсъжденията си по случая, детектив Бош? — попита тя най-сетне. — Всъщност тази е целта на…
— … заповедта да идвам тук, знам. А тя е пълна тъпотия.
— Как така тъпотия?
— Е, добре, блъснах го… вярно, бутнах онзи задръстеняк. Може и да съм го ударил. Не знам какво точно стана, но не отричам нищо. Хубаво, отстранете ме, преместете ме, отнесете се до организацията за защита на гражданските права — направете каквото щете. Но да се действа така е чист идиотизъм. Принудителният отпуск поради стрес е нелепост. Защо трябва да се влача тук три пъти седмично и да разговарям с вас, сякаш съм някакъв… Та вие дори не ме познавате, не знаете нищо за мен!… За какъв дявол да говоря с вас? Защо именно вие трябва да решавате дали да се върна на работа или не?
— Отговорът се крие в думите ви, детектив. Вместо да ви накаже дисциплинарно, отделът предпочете да ви лекува. Вие сте в принудителен отпуск поради стрес, което означава…
— Знам какво означава и го смятам за рядко лайно. На някого хрумва, че съм в стрес — и хоп! — отделът ме изхвърля за неопределено време от работата ми! Или поне докато не премина през достатъчно от вашите изпитания! Радост някаква!
— Грешите. Тук няма място за случайни хрумвания. Говорим за обмислено решение, предизвикано от поведението ви. А според мен то ясно показ…
— Защо смятате, че случилото се е резултат на стрес? То бе само обикновено следствие на… Всъщност няма значение. Както вече казах, тези наши принудителни срещи тук са пълна идиотщина. Защо да не съкратим процедурата? Какво трябва да направя, за да се върна на работа?
За миг в очите й припламнаха гневни искрици — отнесъл се бе с пренебрежение към професията и уменията й. Но гневът й бързо угасна: имаше незавидната участ да работи с ченгета и бе свикнала с този вид демонстрации.
— Учудвате ме, детектив Бош. Интелигентен човек сте и би трябвало да знаете, че тази — как го казахте? — „тъпотия“ е за ваше собствено добро. Тук сте, защото началството ви смята за ценен кадър. В противен случай щяха просто да ви накажат дисциплинарно и да ви лишат завинаги от любимата ви работа. Вместо това те се опитват да спасят стойностното ви присъствие в отдела.
— Ценен кадър?! Аз съм ченге, не кадър! Когато едно ченге е на улицата, никой не мисли за щуротии като „стойностно присъствие“. Я чакайте… Какво всъщност означава шибаният израз? Такива определения ли ще слушам тук?
Тя се поизкашля, преди да продължи строго:
— Вие имате проблем, детектив Бош. И коренът му е извън конкретния случай, заради който сте временно отстранен от работа. Тази е целта на разговорите тук. Разбирате ли ме? Този случай не е единствен — имали сте и други такива в миналото. Преди да реша дали трябва да се върнете на работа или не, съм длъжна да ви накарам да се вгледате в себе си. Какво изпълва живота ви? Към какво се стремите? Защо имате тези проблеми? Искам да разговаряме тук без задръжки: аз ще задавам въпроси, вие ще отговаряте откровено и смислено. Не се събираме, за да сипете нападки срещу професията ми, а още по-малко — срещу ръководството на отдела. Идвате в този кабинет, разговаряме за вас — вие сте темата тук.
Хари Бош я гледаше мълчаливо. Пушеше му се, но за нищо на света не би я помолил за разрешение. Никога не би признал пред нея, че е пушач. Ако го стори, вероятно ще стартира нескончаеми приказки за „орална фиксация“ или за „никотинова зависимост“. Пое дълбоко дъх и погледна дребната жена с приветливо лице и маниери. Знаеше, че не е лош човек — чувал бе доста добри отзиви за нея от колеги, преминали преди него през кабинета й в Китайския квартал. Тя просто си вършеше работата и гневът му всъщност не бе насочен срещу нея. Съзнаваше още, че тя е достатъчно умна, за да е наясно по въпроса.
Доктор Хинойъс прекъсна кратката пауза с извинение.
— Не биваше да започвам така директно. Знам с какво емоционално напрежение е заредена тази тема за вас. Хайде, да опитаме отново. Можете да пушите, ако желаете.
— И това ли е в досието ми?
— Не познахте. Ръката ви говори достатъчно красноречиво — постоянно я вдигате към устните си. Да не би да се опитвате да ги откажете?
— Не. Но знаете разпоредбите за служебните кабинети.
Същите, които бе нарушавал всеки божи ден в офисите на холивудското полицейско управление!