Сградата на Ким изглеждаше така, сякаш беше напълно пощадена от земетресението или вече бе изцяло поправена. На Бош някак не му се вярваше да е второто. Смяташе, че сградата бе по-скоро доказателство за избирателната благосклонност на природната стихия, както може би и за строителен предприемач, който не би пестил от материали за построяването й. Беше останала непокътната, докато другите наоколо се бяха разпукали и свлекли.
Беше типично, паралелепипедно здание с входове към всеки апартамент откъм улицата. Обаче първо човек трябваше да бъде пуснат през снабдена с електроника порта, висока шест стъпки, след обаждане по домофона. Полицаите ги наричаха врати за подобрено самочувствие, защото с тях обитателите се чувстваха в по-голяма безопасност, макар да бяха напълно безполезни. Само издигаха допълнителна преграда пред законно пребиваващите и посетителите. Останалите просто можеха да се изкатерят през вратата, което и правеха из целия град. Вратите за добро самочувствие ги имаше навсякъде.
Бош просто съобщи, че е от полицията, когато гласът на Ким прозвуча по домофона, и бе пуснат вътре. Извади служебния си портфейл от джоба, докато вървеше към входа на номер осем. Когато Ким отвори, Бош пъхна разтворения портфейл през процепа на вратата и го задържа на около петнайсетина сантиметра от лицето му. Държеше го така, че пръстът му да прикрива надписа „лейтенант“ през средата. След което припряно го отдръпна и го прибра.
— Извинявайте, но не успях да видя добре името там — каза Ким, като продължаваше да блокира пътя.
— Йеронимъс Бош. Но обикновено ме наричат Хари.
— Кръстен сте на художника.
— Понякога се чувствам толкова стар, че имам чувството, сякаш той е бил кръстен на мен. Тази вечер е един от тези случаи. Може ли да вляза? Няма да ви отнема много време.
Ким го въведе в дневната с озадачен израз на лицето си. Беше стая с прилични размери, с диван, две кресла и газова камина до телевизора. Ким зае едното кресло, а Бош седна в края на дивана. Забеляза бял пудел, който дремеше до стола на Ким. Монти Ким беше доста пълен мъж с широко, пухкаво лице. Носеше очила, които притискаха слепоочията му, и косата му, доколкото беше останала, бе боядисана кестеняво. Облечен бе с червена жилетка, бяла риза и чифт стари панталони в свят каки. Бош предположи, че човекът още не беше навършил шейсет. Беше очаквал да види по-стар мъж.
— Май точно тук е моментът да попитам: „За какво става дума?“
— Аха, и май сега му е времето да ви кажа. Проблемът е, че не зная как точно да започна. Разследвам няколко убийства. Вие вероятно бихте могли да ми помогнете. Обаче се питах дали не бихте проявили добра воля, като ми отговорите на няколко въпроса, засягащи миналото? После, като свършим, ще ви обясня защо.
— Изглежда доста необичайно, но…
Ким вдигна ръце и махна дружелюбно. Раздвижи се в стола си, сякаш за да се настани по-удобно. Хвърли поглед към кучето, след което присви очи съсредоточено, сякаш това щеше да му помогне да разбере и да отговори по-добре на въпросите. Бош забеляза, че по някога покрития му с растителност скалп бяха избили ситни капчици пот.
— Били сте репортер на вестник „Таймс“. Колко време?
— О, ами това беше само за няколко години в началото на шейсетте. Откъде ви е известен този факт?
— Господин Ким, нека първо аз задам въпросите си. С какви теми сте се занимавали в репортажите си?
— По онова време ни викаха момчета за всичко. Аз покривах криминалната хроника.
— С какво се занимавате в момента?
— Понастоящем работя в дома си. Във връзките с обществеността съм. Направих си офис от втората спалня на горния етаж. Имах офис в Резеда, но сградата бе определена за събаряне. През пукнатините човек можеше да види синьото небе.
И той беше като повечето хора в Лос Анджелис. Нямаше нужда да уточнява, че има предвид последствията от земетресението. То се разбираше от само себе си.
— Заемал съм и други служби за кратко време — продължи той. — Бях местен говорител за завода на „Дженеръл Мотърс“ във Ван Найс, преди да го затворят. После се захванах със самостоятелен бизнес.
— Какво ви накара да напуснете работата си в „Таймс“ през шейсетте?
— Получих… Да не съм заподозрян или нещо такова?
— Не, не, господин Ким. Просто се опитвам да ви опозная. Направете ми това удоволствие. Ще мина на въпроса. Та тъкмо ми казвахте защо сте напуснали „Таймс“.
— Да, добре… Ами получих по-добро предложение. Предложиха ми да стана пресговорител за тогавашния областен прокурор Арно Конклин. Приех. По-добро заплащане, по-интересно от криминалната хроника и определено по-примамливо бъдеще.