— Как така си спомняш толкова подробности?
Ким сви устни и се помъчи да отговори.
— Амии предполагам… Както ти казах, ще ми се никога да не бях го правил. Затова може би толкова размишлявам над тези събития. Спомням си всичко.
Бош кимна. Нямаше повече въпроси и вече мислеше над това, как казаното от Монти Ким се вписваше в изработената от него схема до момента. Ено бе работил и по двата случая, на Лоу и на Фокс, после се бе пенсионирал, оставяйки зад гърба си измислена корпорация с имената на Мител и Конклин като фигуранти, чрез която е получавал по хиляда долара месечно в продължение на двадесет и пет години. Осъзна, че в сравнение с Ено, Ким се беше съгласил на доста по-малко. Тъкмо щеше да стане, за да си върви, когато му хрумна нещо.
— Каза, че Мител никога повече не е споменавал сключената помежду ви сделка, нито името на Фокс.
— Точно така.
— А Конклин някога споменавал ли е което и да е от двете?
— Не, той също никога не обели дума за това.
— Какви бяха отношенията между вас? Той отнасяше ли се с теб като с изнудвач?
— Не, защото не бях изнудвач — протестира Ким, но възмущението в гласа му беше вяло. — Работех за него и вършех добра работа. Той винаги се държеше приятелски с мен.
— Името му беше споменато в статията ти за Фокс. Не я нося, но там се казваше, че той никога не се е срещал с Фокс.
— Да, това беше лъжа. Аз го измислих.
Бош беше озадачен.
— Какво искаш да кажеш? Как така си измислил лъжата?
— В случай, че не спазят уговорката. Сложих името на Конклин в статията, казвайки, че не е познавал Фокс, защото знаех, че в действителност са се срещали. Имах Доказателство. Те знаеха, че го имам. По този начин, ако след изборите се отметнеха от обещанието си, можех да измъкна този факт и да докажа, че твърдението на Кон-клин е било лъжа. Освен това можех и да добавя, че вероятно е бил запознат и с миналото на Фокс, когато го е назначил на работа. Нямаше да е кой знае какво, понеже избирането му вече щеше да е факт, но то можеше да урони престижа му. Това беше, така да се каже, застрахователната ми полица. Разбираш ли?
Бош кимна.
— Какво доказателство притежаваше, че Конклин е познавал Фокс?
— Снимки.
— Какви снимки?
— Направил ги беше фотографът за светската хроника на „Таймс“ на бала на Масонската ложа на Холивуд в Деня на свети Патрик — няколко години преди изборите. Две бяха. Конклин и Фокс седнали на една маса. Бяха брак, но един ден, когато аз…
— Какво искаш да кажеш с това, че били брак?
— Снимки, които не са отпечатвани никога. Несполучливи. Обаче аз, разбираш ли, често се навъртах в лабораторията, за да се запозная с големците на града, с техните връзки и контакти. Това беше полезна информация. Един ден видях тези снимки на Конклин и някакъв тип, който ми се стори познат, но не бях сигурен откъде. Получи се така, защото не беше в типично обкръжение. Това не беше обичайната територия на Фокс, затова и не го познах веднага. После, когато след смъртта на Фокс ми казаха, че е работил за Конклин, се сетих за снимките и кой всъщност е онзи човек. Фокс. Отидох в архива и ги изрових.
— Те просто са седели задно на онова тържество?
— На снимките ли? Да. И се усмихваха. Личеше си, че се познават. Не бяха позирали специално за фотографиите. Всъщност затова и бяха бракувани. Не бяха добри снимки, не и за страницата на светската хроника.
— Имаше ли и някой друг с тях?
— Две жени, това е.
— Иди да донесеш снимките.
— О, не съм ги запазил. Изхвърлих ги, след като вече нямах нужда от тях.
— Ким, не ме прави на глупак, става ли? Имал си нужда от тях във всеки един миг. Може би именно заради тях все още си жив. Сега иди и ги донеси, или ще те замъкна в управлението по обвинение в укриване на доказателства и като се върна със заповед за обиск, ще изръшкам къщата ти до основи.
— Добре де, добре! Господи! Изчакай един момент. Едната е у мен.
Той стана и се качи на втория етаж. Бош се втренчи в кучето. То беше облечено с пуловер от същата прежда като жилетката на Ким. Чу как горе се плъзна врата на гардероб, после приглушено тупване на нещо тежко. Ким навярно беше свалил от горната полица някакъв кашон и го беше пуснал на пода. След няколко минути надолу по стълбите се чуха тежките му стъпки. Като мина покрай дивана, той подаде на Бош черно-бяла снимка осем на десет, пожълтяла по краищата. Бош се взря продължително в нея.