Тя бутна листа през бюрото към него: два адреса-номер на пощенската кутия на Маккитрик и улица в Лас Вегас, където живееше вдовицата на Ено, Олив.
— Кога се изпращат чековете?
— Колко странно…
— Защо?
— Защото днес е последният ден от месеца, а те винаги поемат към съответните адреси в последния ден от месеца.
Е, това вече бе нещо! Заслужил го беше, потрудил се бе здравата — защо да не му провърви поне веднъж? Взе листа, прибра го в куфарчето и стана.
— За мен винаги е било удоволствие да работя с общинските служители.
— И за мен. А сега бъдете така добър да върнете стола на мястото му. Касиди има нужда от него.
— С удоволствие, Мона. Извинете ме за недосетливостта.
15
След мъчителния сблъсък с общинската бюрокрация Бош усети нужда от свеж въздух, за да се съвземе. Слезе с асансьора в централното фоайе, мина през главния портал и излезе на улица „Спринг“. Когато прекрачи прага, бодигард го упъти да мине по дясната страна на широкото стълбище, защото в лявата се снимаше филм. Докато слизаше надолу по стъпалата, Бош се загледа в суматохата там, после реши да поспре и да позяпа, докато изпуши една цигара.
Седна на бетонния парапет отстрани и запали. Група актьори се правеха на журналисти, устремяваха се надолу по стълбите на общината и атакуваха с въпросите си двама мъже, слизащи от автомобил, спрян до тротоара. Отрепетираха сцената два пъти, после заснеха два дубъла, докато Бош изпуши две цигари една след друга. Репортерите крещяха едно и също на двамата мъже:
— Господин Барс, господин Барс, вие ли го извършихте? Вие ли го извършихте?
Двамата мъже отказваха да коментират, промъкваха се през глутницата нагоре по стълбите, а репортерите ги следваха по петите. При единия от дублите някакъв репортер се препъна, падна по гръб на стълбите и беше частично стъпкан от другите зад него. Режисьорът не прекъсна снимките: вероятно реши, че случката придава реализъм към сцената.
Бош предположи, че кинаджиите вероятно използваха стълбището и фасадата на кметството като декор на съдебна сграда. Двамата мъже явно бяха обвиняемият и високоплатеният му защитник. Общината често присъстваше в такива сцени, защото приличаше много повече на съдебна сграда от всеки друг съд в града.
Отегчи се след втория дубъл, стана и тръгна надолу по Първа улица, после пое по улица „Лос Анджелис“ и се върна в Паркър Сентър. По пътя му поискаха дребни монети само четири пъти — много скромен брой за центъра на града и неопровержимо доказателство за икономическия разцвет на обществото. Във фоайето на полицейското управление подмина редица телефонни кабини, после изведнъж се спря, вдигна най-близката слушалка и набра 305-555-1212. На няколко пъти през изтеклите години бе имал вземане-даване с полицията в Маями и 305 бе единственият код за щат Флорида, който веднага му дойде наум. Когато централата се включи, поиска да го свържат с Венеция и телефонистката му съобщи кода: 813.
Бош го набра и се свърза с информацията във Венеция. Установи, че най-големият град до Венеция е Сарасота, а следващият най-голям град — Сейнт Питсбърг. Най-сетне се ориентира: понякога „Доджър“ играеха тренировъчни мачове там през пролетния сезон и един ден бе потърсил града на картата — намираше се на западния бряг на Флорида.
Накрая издиктува на телефонистката името на Маккитрик и записан на лента глас му съобщи, че номерът на лицето не е в телефонния указател по молба на клиента. Запита се дали някой от познатите ченгета в Маями не би могъл да го намери. Все още нямаше представа къде точно се намира Венеция, нито пък на какво разстояние бе от Маями. После реши засега да зареже нещата. Неизвестно защо Маккитрик се беше барикадирал плътно: използваше пощенска кутия и недостъпен телефон. Интересно защо бе предприел чак такива предпазни мерки на четири хиляди километра от града, в който се бе пенсионирал. Нямаше друг избор освен личен контакт. Дори и да открие телефонния му номер, какво ще постигне? Едно телефонно обаждане лесно можеше да се избегне, но малко трудно ще се измъкнеш от някого, застанал на прага ти. Все пак му бе провървяло поне в едно: пенсионният чек на Маккитрик в момента бе в пощата на път към пощенската му кутия. Ще намери начин да се възползва от този факт и ще го открие.
Прикрепи служебната си карта към сакото и се качи в компютърния отдел. Обяви пред жената зад гишето, че трябва да говори с някого от специалистите по сравняване на отпечатъци и както винаги, мина направо през стъклената врата към лабораторията, без да я изчака да кимне.