— Бош от Холивуд, нали? — запита той накрая.
Бош кимна. Другият детектив протегна ръка с усмивка.
— Том Порт, Пасифик. Никога не сме се срещали.
— Вярно.
Бош стисна равнодушно ръката му.
— Досега не сме се виждали, обаче в продължение на шест години бях в „Грабежи“ в Девъншир, преди да се преместя в „Убийства“, Пасифик. Знаеш ли кой ми беше началник по онова време? — Бош поклати глава. Не знаеше, пък и не се интересуваше, но Норт я беше подкарал с пълна пара. — Паундс. Лейтенант Харви Паундс. Шибанякът. Този скапан задник ми беше шеф! Разбрах по безжичния какво си направил с кучия син — изхвърлил си го право през прозореца! Страхотно, мой човек, направо върхът! Браво на теб! Съдрах се от смях, като го чух!
— Радвам се, че съм те ощастливил.
— Да бе, сериозно. Чух, че са те наказали… Просто исках да ти кажа, че ми достави страхотно удоволствие и че много хора са с теб, човече.
— Благодаря.
— Та какво правиш тук сега? Разбрах, че са те тикнали в списъка на „Петдесет-едно-петдесет“…
Гледай ти: дори непознати от полицията знаеха за случилото се и дори за последвалото наказание! Подразни се, но се опита да запази самообладание.
— Виж, аз…
— Бош! Ето ти поръчката! — Пътешественикът във времето Нелсън. Вече бе зад гишето и промушваше през отвора покрито с прах светлосиньо кашонче горе-долу с размерите на кутия за обувки. Запечатано бе с червена лента, нацепена от годините. Бош не завърши изречението си, само махна на Норт. — Подпиши тук — нареди Нелсън и постави жълта бланка върху капака на кутията. Тя вдигна лек облак прах и полицаят го разсея бързо с длан. Бош се разписа на указаното място и пое кутията с две ръце. Обърна се и срещна погледа на Норт. Детективът му кимна: разбираше явно, че не бе време за въпроси. И Бош му кимна и се запъти към вратата.
— Хей, Бош — извика зад него Норт. — Онова за списъка… Не го казах със зъл умисъл. Не се сърдиш, нали?
Бош го изгледа мълчаливо, докато буташе желязната врата с гърба си. После продължи по коридора, като крепеше кутията с две ръце, сякаш тя съдържаше нещо много ценно.
17
Кармен Хинойъс беше в чакалнята си, когато Бош пристигна там с няколко минути закъснение. Тя го въведе в кабинета си, прекратявайки извиненията му с нетърпеливо махване на ръка. Беше в тъмносин костюм и когато мина край нея на прага, лъхна го приятен аромат на сапун. Седна пак, на стола вдясно, близо до прозореца.
Хинойъс се усмихна и Бош се зачуди защо. От другата страна на бюрото й имаше още два стола. Досега винаги беше сядал на един и същ стол — най-близкия до прозореца. Запита се дали беше отбелязала този факт и какво ли означаваше той, ако въобще означаваше нещо.
— Уморен ли си? — запита тя. — Изглеждаш така, сякаш не си мигнал цяла нощ.
— Позна. Но нищо ми няма.
— Промени ли решението си за нещата, които обсъждахме вчера?
— Не.
— Ще продължиш ли частното си разследване?
— Засега да.
Тя кимна — отговорът определено не я изненада.
— Днес искам да разговаряме за майка ти.
— Защо? Тя няма нищо общо нито с присъствието ми тук сега, нито с отстраняването ми.
— Хари, смятам, че случилото се с майка ти и твоето отношение към него и нея ще ни помогнат да разнищим нещата около теб и да разберем защо всъщност си се заловил с това разследване. Може би точно тук ще намерим заедно логично обяснение на поведението ти напоследък.
— Съмнявам се… Какво точно искаш да разбереш?
— Когато говореше вчера, на няколко пъти спомена начина й на живот, но така и не каза направо с какво се е занимавала, каква е била. Като размислях над това след срещата, се запитах дали нямаш проблеми с приемането на този факт. И то до степен да не можеш да кажеш, че тя…
— Е била проститутка? Ето, казах го. Тя беше проститутка. Аз съм вече голям, доктор Хинойъс, и приемам истината във всичките й измерения, стига да е истина. Мисля, че тук сте на погрешен път.
— Може би. Сега какво изпитваш към нея?
— Какво имаш предвид по-точно?
— Гняв? Омраза? Обич?
— Определено не омраза. Обичах я. Смъртта й не промени отношението ми към нея.
— А чувството за изоставеност?
— Прекалено съм голям за това.
— А навремето?
Бош се замисли за момент.
— Тогава сигурно е имало нещо такова. Нейният начин на живот причини смъртта й и аз увиснах зад оградата… Вбесен бях, чувствах се изоставен, предаден. Но всичко това бледнееше пред болката… Тя ме обичаше.