— Какво имаш предвид с това „увиснах зад оградата“?
— Вчера казах вече, че бях в приюта в Маккларън.
— Вярно. И смъртта й те закова там, така ли?
— За известно време.
— Колко?
— Прибираха ме там от време на време, докато не навърших шестнайсет години. В продължение на няколко месеца живях с двама различни осиновители, но винаги ме връщаха обратно. Когато станах на шестнайсет години, ме взе друго семейство. Навърших при тях седемнайсет и изчезнах. По-късно разбрах, че са получавали служебните чекове цяла година след това.
— Служебни чекове?
— От Отдела за социални помощи. Сега го наричат Секция за непълнолетни. Ако приемеш в дома си дете като осиновител, получаваш месечна парична помощ. Практика бе да се вземат деца само заради тези чекове. Не твърдя, че осиновителите ми го бяха направили заради това, но те така и не съобщават на социалните служби, че съм ги напуснал.
— Разбирам. Къде отиде?
— Във Виетнам.
— Нека се върнем малко назад. Спомена, че на два пъти са те вземали осиновители, но после са те връщали обратно. Защо?
— Не знам. Не ме харесваха. Заявяваха, че не се получавало. И аз се връщах в приюта, увисвах зад оградата-и чаках… Да се отървеш от момче в пубертета е по-трудно от продажбата на кола без гуми. Осиновителите винаги търсеха по-малки деца.
— Бягал ли си от дома?
— На няколко пъти. Винаги ме хващаха в Холивуд.
— Щом осиновяването на момче в пубертета е било толкова трудно, как тогава са те взели трети път, когато си бил вече на шестнайсет?
Бош се изсмя и поклати глава.
— Адски ще ти допадне. Осиновиха ме, защото бях левак.
— Левак? Не разбирам.
— Бях левичар и хвърлях доста бързи топки.
— Топки ли?
— О, Господи, ами… Слушай, по онова време в „Доджър“ играеше Санди Кауфакс. Той беше левак и вероятно е спечелил куп пари като питчър в отбора. Осиновителят ми, Ърл Море, бе играл навремето полупрофесионален бейзбол или нещо подобно, но така и не бе успял да пробие по-горе. Искаше му се да създаде нова звезда — левичар за професионалната лига. По онова време добрите левичари бяха дефицитна стока. Планът на Ърл беше следният: взема някое дете с потенциал, тренира го, лансира го в спортните среди — и се връща с гръм и трясък в голямата игра! Щура идея. Изглежда, мечтата на живота му е била да стане бейзболна звезда и е преживял много тежко провала си. Идва той в Маккларън и отвежда голяма група от нас на игрището. В дома имахме отбор, играехме срещу другите приюти, а понякога дори с отборите на училищата от Вали. Тогава никой не знаеше, че Ърл ни изпитва и оглежда като стока за продан — едва по-късно се сетих какво всъщност е ставало по онова игрище. Когато забеляза, че съм левичар и съм бърз, лепна се за мен като гербова марка и забрави останалите като овехтялата програма от предишния сезон.
Бош пак поклати глава.
— Какво стана? Отиде ли с него?
— Да. Женен беше, но жена му не разговаряше много с мен, нито пък с него. Караше ме да мятам топката стотици пъти на ден, целейки се в стара автомобилна гума, закачена в задния двор. Всяка вечер ми изнасяше тренировъчни лекции. Примирявах се с тази история година, после изчезнах.
— Избяга ли?
— Почти. Исках да постъпя в армията, но се налагаше да накарам Ърл да подпише молбата ми. Отначало се опъваше — все още не се бе отказал от шантавата си идея. Но когато му заявих, че няма да пипна повече бейзболна топка, той се примири и подписа. Заминах отвъд океана, а те двамата продължили да осребряват чековете от „Социални грижи“ още година. Вероятно допълнителните приходи са били вид утеха за краха на големите надежди. — Доктор Хинойъс мълча дълго, вгледана в бележника си. Човек би могъл да помисли, че чете записките си, а не бе записала нищо до момента. Бош наруши мълчанието. — Преди около десетина години — тогава още бях патрулиращ полицай — забелязах пиян шофьор, който влизаше в „Сънсет“ от магистралата „Холивуд“. Беше извършил сума нарушения. Когато най-сетне го спрях и се наведох да се представя през прозореца на колата, там седеше Ърл. Беше неделя и той се прибираше вкъщи от мач на „Доджър“, видях програмата на седалката до него. — Тя го погледна мълчаливо. Бош се взираше унесено в спомена си. — Изглежда, не бе успял да открие търсения левичар и втората му мечта бе отишла при първата… Беше токова пиян, че не ме позна.
— Какво направи?
— Взех му ключовете и се обадих на жена му… Единственият компромис, който съм правил досега.
Кармен Хинойъс пак се вгледа в бележника си, преди да зададе следващия въпрос.