— А истинският ти баща?
— Какво за него?
— Разбра ли кой е? Имал ли си някаква връзка с него?
— Срещнахме се веднъж. Преди да се върна от Виетнам, не бях изпитвал желание да разбера кой е. Издирих го — адвокатът на майка ми. Имаше семейство… Умираше, когато се срещнахме, заприличал беше вече на скелет… Така и не се опознахме.
— Той ли се казваше Бош?
— Не. Тя измисли името ми. Художникът, нали се сещаш. Според нея Лос Анджелис напомнял картините му — ужасът, страховете… Веднъж дори ми даде книга с репродукции от всичките му картини.
Последва нова пауза: Кармен се опитваше да осмисли и това.
— Покъртителни истории, Хари — въздъхна тя. — Виждам в тях момчето, което си бил, и разбирам каква огромна черна дупка се е отворила у тебе след смъртта на майка ти. Имаш право да я виниш за много неща — никой няма да те осъди.
Той я загледа в упор, докато търсеше думи, за да й отговори.
— Не я обвинявам за нищо — виня само онзи, който я отне от мен. Тези истории са за мен, не за нея. Какво научи за нея от тях? Почувства ли я — усети ли човека в нея? Никога няма да я опознаеш като мен. Тя правеше всичко по силите си, за да ме измъкне оттам — непрекъснато го повтаряше. Никога не спря да се опитва. Просто не й стигна времето.
Хинойъс кимна разбиращо. Изтекоха още няколко минути в мълчание.
— Казвала ли ти е направо с какво се… занимава?
— Не.
— Как разбра тогава?
— Не си спомням точно. Всъщност не съм го знаел, докато тя беше жива. Осъзнах нещата, когато бях вече по-голям. Когато ме взеха от нея, бях само десетгодишен. Така и не разбрах защо го сториха.
— При нея оставали ли са мъже в твое присъствие?
— Никога!
— Но би трябвало все пак да имаш някаква представа какъв живот води, как живеете двамата.
— Казваше, че е сервитьорка нощна смяна. Обикновено ме оставяше при една жена, която живееше в същата сграда и гледаше четири-пет деца, чиито майки вършеха същото. Никой от нас не знаеше. — Замъча, но тя не каза нищо и Бош разбра, че се налага да продължи. — Една вечер старицата задряма и аз се измъкнах, прекосих булеварда и отидох до кафенето, в което тя твърдеше, че работи. Нямаше я там. Попитах за нея, но те само вдигнаха рамене…
— Говори ли с майка си след това?
— Не… Но следващата вечер я проследих. Тя тръгна, облечена в сервитьорски дрехи, и аз я последвах. Отиде в апартамента на най-добрата си приятелка на горния етаж — Мередит Роман. След малко и двете излязоха оттам, облечени с рокли, гримирани и така нататък. Качиха се на такси и изчезнаха.
— Но си разбрал.
— Досещах се, че нещо не е съвсем наред… Деветгодишен бях — какво ли бих могъл да разбера?
— А какво ще кажеш за маскарада, който е правела всяка вечер пред теб с облеклото си? Разгневи ли те?
— Точно обратното. Трогвах се, защото… Имаше нещо благородно… правеше го заради мен — опитваше се да ме предпази.
Хинойъс прие логиката му.
— Затвори очи.
— Да затворя очите?
— Да, искам да затвориш очите и да се върнеш назад във времето, когато си бил дете. Хайде.
— Това пък за какво е?
— Направи го заради мен. Моля те. — Бош поклати раздразнено глава, но изпълни молбата й. Почувства се доста глупаво. — Сега искам да ми разкажеш нещо за майка си, някаква случка — каквато и да е. Нещо, което изниква ясно в съзнанието ти и е свързано с нея. Искам да ми го разкажеш.
Замисли се напрегнато. Представи за нея идваха и си отиваха една след друга… Накрая се появи нещо, което се задържа.
— Стана в Маккларън. Беше ми дошла на посещение и стояхме до оградата на игрището.
— Защо си спомняш тази случка?
— Не знам. Защото тя беше там, а аз винаги се чувствах добре с нея… Въпреки че накрая винаги се разделяхме облени в сълзи и двамата. Да беше видяла това място в дните за посещения — всички плачеха… Спомням си го още, защото бе към края на живота й — може би само няколко месеца по-рано.
— Спомняш ли си за какво говорехте?
— За много неща. За бейзбол — тя беше запалянко на „Доджър“… Някое по-голямо хлапе беше свило маратонките, които ми беше подарила за рождения ден. Тя забеляза, че не съм с тях, и страшно се ядоса.
— Но защо ги е взело?
— И тя попита същото.
— Какво й отговори?
— Казах й, че го е направил, защото е имал тази възможност. Както и да наричат онова място, то беше чисто и просто затвор за деца и в него важаха същите негласни правила като в затвора. Имаше същите групировки, същото разделение на силни и слаби, на господари и слуги — всичко.
— Ти към кои спадаше?
— Не знам. Бях много затворено дете. Но когато по-големият хлапак ми взе маратонките, признах властта на силния и се подчиних. Начин за оцеляване.