— Как реагира майка ти?
— Тя нямаше представа за нещата. Отначало искаше да се оплаче на директора или нещо такова. Не знаеше, че ако го стори, щеше още повече да утежни живота ми там. После изведнъж разбра какво щеше да се случи и се разплака.
Бош замълча, потънал в спомена за онзи ден. Той пулсираше в него отчетлив и ясен, усещаше влагата му, дори аромата на портокаловите цветчета от храст до тях…
Хинойъс се изкашля, преди да нахлуе в спомените му.
— Какво направи, когато тя заплака?
— Сигурно и аз съм заплакал — обикновено така ставаше. Не исках да я натъжавам, но изпитах облекчение, че бе разбрала какво става с мен там. Само с майка си човек може да се почувства добре, дори когато е тъжен. Само майките могат да го постигнат…
Бош все още не бе отворил очи и виждаше единствено спомена си.
— Какво ти каза тя тогава?
— Тя… каза просто, че ще ме измъкне — че адвокатът й скоро щял да влезе в съда, за да подаде молба за обжалване на решението за опекунство, че ще направи и нещо още по-голямо за мен. Основното бе, че ще ме измъкне.
— Адвокатът, баща ти?
— Да, но тогава още не го знаех… Искам да кажа, че съдът грешеше по отношение на нея. И това точно ме измъчва. Тя се отнасяше добре с мен, обичаше ме, а те не го разбраха… Спомням си, че тя обеща да направи всичко възможно, за да ме измъкне.
— Но така и не успя.
— Не успя… Както казах, не й стигна времето.
— Съжалявам.
Бош отвори очи и я погледна.
— Аз също.
18
Бош беше паркирал колата на платения паркинг на улица „Хил“ — клъвнаха го с дванайсет долара. После излезе на шосе 101 и пое на север към хълмовете. Караше и от време на време поглеждаше към синята кутия върху седалката до него, но не спря да я отвори. Реши да изчака, докато се прибере.
Включи радиото и водещият на музикалната програма обяви песен на Аби Линкълн. Чуваше я за първи път, но му допаднаха и думите, и гласът на певицата.
Стигна до „Удроу Уилсън“ и както обикновено, паркира на няколко преки от дома си. Внесе кутията в къщата и я постави на масата в трапезарията. Запали цигара и закръстосва из стаята, хвърляйки от време на време поглед към нея. Знаеше какво ще намери вътре: прочел беше списъка на веществените доказателства, заведен към папката по следствието. Но не можеше да се отърси от усещането, че с отварянето на капака ще нахлуе в някаква лична, тайна територия и ще извърши неясен, но непростим грях.
Накрая извади връзката с ключове и сряза с малкото ножче в нея червената лента, опасваща кутията. Остави ножчето настрани и без да се замисля повече, вдигна капака.
Дрехите на жертвата и другите веществени доказателства бяха опаковани поотделно в найлонови пликове, които извади един по един и нареди върху масата. Прозрачните найлони бяха помътнели с годините, но съдържанието им се виждаше ясно. Не извади нищо от тях, само вдигаше всяко доказателство едно по едно и го разглеждаше, без да разкъсва стерилната му обвивка.
Отгърна папката на страницата със списъка, за да се увери, че нищо не липсва. После вдигна малкото пакетче със златните обици срещу светлината. Приличаха на замръзнали сълзици. Остави плика обратно на масата и на дъното на кутията видя блузата, прилежно сгъната в найлона, с кървавото петно точно според описанието в папката: отляво, на височината на гърдите и на около пет сантиметра от линията на копчетата.
Бош прокара пръст по найлона над петното — и в този миг осъзна нещо важно: нямаше други кървави петна. Разбра, че точно този факт го беше заглождил още докато четеше документите в папката. Сега бе хванал изплъзналата се тогава мисъл: кръвта. Никаква кръв по бельото, по чорапите или по обувките — само върху блузата.
В доклада от аутопсията не се описваха разрезни рани. Откъде тогава е кръвта? Прииска му се да погледне снимките от местопрестъплението и положението на тялото, когато бе намерено, но знаеше, че няма сили да го стори. Не можеше да отвори онзи плик.
Бош извади плика с блузата от кутията и прочете написаното на прикрепения към него етикет. Никъде не се споменаваше за проведен анализ на кръвната група или извличане на други данни от петното.
Това вече наистина го вбеси. Съществуваше съвсем реална възможност петното да е от убиеца, а не от жертвата. Нямаше представа дали кръв с такава давност би могла да се подложи на ефективен анализ, нито дали би могло да се направи изследване на ДНК, обаче бе твърдо решен да пробва. Проблемът бе, че няма с какво да сравни резултатите. Какъв е смисълът от един анализ, ако няма база за сравнение? А за да вземе кръвна проба от Конклин, от Мител или от когото и да било, трябваше да разполага със съдебно разпореждане. Кой ще му го даде само срещу подозрения и догадки? Имаше нужда от доказателства.