Раздвижване отвън привлече вниманието му: нечий юмрук се стовари върху страничното стъкло на колата откъм неговата страна. Лявата ръка на Бош светкавично изчезна под сакото му, но там нямаше пистолет. Обърна се и застана лице в лице със старица, чиито черти носеха суровия отпечатък на годините. Изглеждаше така, сякаш бе облякла три ката дрехи. Престана да тропа по прозореца и протегна разтворена длан. Все още сепнат, Бош припряно измъкна петарка. Запали колата, смъкна стъклото и подаде парите на жената. Тя ги прие безмълвно и се отдалечи. Бош се загледа след нея и се запита какво ли я бе довело до тази тъмна уличка. Защо и той е тук?
Излезе от уличката, включи се в движението на булевард „Холивуд“ и пак започна да обикаля: отначало без ясна посока, но после взе решение и се насочи към определена цел. Още не беше готов да се изправи срещу Конклин или Мител, но знаеше къде може да ги намери и му се искаше поне да зърне домовете им, да схване начина им на живот, да види с очите си докъде бяха стигнали.
Продължи по булеварда до Алварадо, после пое по Трета улица, откъдето кривна на запад. Пътуването го пренесе от унизителната бедност на Третия свят в района, известен като Малкия Салвадор. Мина край овехтелите фасади на величествените някога къщи на „Ханкок Парк“, и накрая стигна до „Парк Ла Бреа“, обширен комплекс от блокове, частни къщи и скъпи клиники.
Намери отбивката „Огдън“ и подкара бавно по нея, докато стигна до централната клиника на Ла Бреа „Грижа за живот“. „Ето ти поредната ирония — помисли той. — Грижа за живот, хайде де!…“ Тук единствената им грижа бе кога ще умре поредният пациент, за да продадат освободеното от него болнично легло на някой друг.
Клиниката представляваше безлична дванайсететажна сграда от бетон и стъкло. През стъклената стена на фоайето Бош различи охранител на пост. В този град дори старците и инвалидите не се чувстваха напълно сигурни за живота си. Плъзна поглед по фасадата нагоре и забеляза, че повечето от прозорците тънеха в мрак. Беше едва девет, а тук бе вече мъртвило. Зад него прозвуча клаксон, Бош припряно ускори и се отдалечи от клиниката, потънал в мисли за Конклин и за начина му на живот сега. Запита се дали старецът някъде в ония тъмни стаи горе все още се сещаше за Марджори Лоу след толкова много години…
Следващата спирка на Бош бе „Планината Олимп“, кичозни имения в модернизиран римски стил, които се издигаха над Холивуд. Предполагаше се, че са неокласически, но бяха само забележителен пример на класически кич. Огромните натруфени къщи бяха наблъскани една до друга като зъби в чене. Фукаха се с колони с орнаменти и мраморни статуи, но най-съществената им обща характеристика бе наглата демонстрация на поразяващата безвкусица. Бош пое по „Маунт Олимпъс Драйв“ от „Лоръл Каньон“, сви по „Електра“, после по „Херкулес“. Караше бавно: сверяваше адресите със записаните в бележника.
Намери къщата на Мител и се закова до тротоара поразен. Знаеше за тази къща. Никога не бе влизал в нея естествено, но нямаше човек в Лос Анджелис, който да не я бе виждал и да не знае за нея. Представляваше кръгло имение, кацнало на върха на един от най-високите хълмове над Холивуд. Бош се загледа възхитено в него-представи си вътрешния простор и гледката оттам, обхващаща целия хоризонт от океана до планините. Заоблените стени бяха осветени в бяло от външни лампи и сградата приличаше на космически кораб, приземил се на върха за миг отдих, преди да поеме отново звездния си път в космическото пространство. Тук вече не можеше да става и дума за класически кич. Намираше се пред дом, който красноречиво изтъкваше мощта и влиянието на собственика си.
Дългата алея за коли, изкачваща се по хълма към къщата, бе преградена с висока порта от ковано желязо. Но тази вечер портата бе отворена и Бош видя в дъното на алеята паркирани коли и поне три лимузини, а на кръглата площадка по-високо се виждаха още коли. Разбра, че в къщата има прием чак когато гледката се закри от червено петно и някой отвори вратата на колата: в лицето го гледаше мургав младеж от латиноамерикански произход, натъкмен в бяла риза и червена жилетка без ръкави.
— Добър вечер, господине. Ние ще поемем колата ви оттук. Ако обичате, минете по алеята, където ще ви посрещнат. — Бош се вгледа мълчаливо в него, обмисляйки трескаво как да постъпи. — Господине?
Излезе колебливо от колата си, младежът му подаде листче с номер, а после се отдалечи с мустанга по алеята. Бош продължаваше да се колебае: не трябваше да допуска събитията да го контролират, а бе на път да го стори. Проследи с очи отдалечаващите се стопове на колата и накрая се поддаде на изкушението.