— Гледката е прекрасна, нали? По-добра, отколкото на кино. С часове мога да стоя тук.
Бош изви леко глава, отбелязвайки присъствието на човека до него, но не го погледна — не желаеше да се ангажира с разговор.
— Бива си я. Но аз предпочитам моите планини.
— Сериозно? И къде са те?
— От другата страна на хълма. „Удроу Уилсън“.
— А, да. Там действително има някои чудесни парцели.
„Но без моя — помисли Бош. — Освен ако човек не си пада по неоземетръсна класика.“
— Хълмовете на Сан Гейбриъл са великолепни, когато са облени в слънчева светлина — отвърна събеседникът му. — Огледах се и там, но накрая реших да купя това тук.
Бош се обърна: гледаше право в лицето на Гордън Мител. Домакинът му протегна ръка.
— Гордън Мител.
Бош се поколеба, но после се сети, че Мител навярно бе свикнал другите да заекват или да се стряскат в негово присъствие и пое протегнатата ръка.
— Харви Паундс.
Мител бе в черен смокинг и облеклото му изпъкваше сред другите като това на Бош. Прошарената му коса бе късо подстригана, а лицето му правеше впечатление с равномерния си изкуствен тен. Изглеждаше изпънат и стегнат като ластик около пачка стотачки и създаваше впечатление на поне с пет, ако не и с десет години по-млад от действителната си възраст.
— Радвам се да се запозная с вас и ви благодаря, че сте успели да дойдете тази вечер — каза той. — Видяхте ли се вече с Робърт?
— Не още. В момента е малко трудно човек да си пробие път до него.
— Да, прав сте. Убеден съм, че ще му бъде приятно да се срещне с вас.
— Вероятно ще му е приятно и да получи чека ми.
— Това също — усмихна се Мител. — Наистина се надявам, че ще ни подкрепите. Той е добър човек, а в Конгреса има нужда точно от хора като него.
Усмивката му беше толкова фалшива, че Хари се запита дали Мител вече не го беше разконспирирал като навлек на приема. Бош се усмихна в отговор и потупа десния вътрешен джоб на сакото си.
— Чековата ми книжка е тук.
Но когато направи това движение, се сети какво всъщност има там и ненадейно го осени луда идея. Шампанското, макар и само в рамките на една чаша, го правеше безразсъден. Искаше му се да подплаши Мител и евентуално да види истинското му лице.
— Кажете ми — започна той, — Шепърд ли е човекът?
— Не разбирам.
— Дали ще извърви целия път до Белия дом някой ден? Той ли ще ви отведе там?
По лицето на Мител премина сянка на раздразнение.
— Ще поживеем и ще видим. Първо трябва да му помогнем да влезе в Сената. Това е главното за момента.
Бош кимна и се престори, че внимателно изучава лицата в тълпата.
— По всичко личи, че сте събрали тук точно нужните хора. Не виждам обаче Арно Конклин. Продължавате ли да поддържате връзка с него? Той беше първият, нали?
Дълбоки бръчки набраздиха челото на Мител.
— Всъщност… — Мител, изглежда, се сконфузи, но неудобството му бързо се стопи. — Честно казано, с него не сме се виждали скоро. Той се оттегли отдавна и сега е само старец в инвалидна количка. Познавате ли Арно?
— През живота си не съм го виждал.
— Защо тогава задълбавате така далеко в миналото?
Бош вдигна рамене.
— Вероятно защото съм любител на историята.
— Работите ли нещо, господин Паундс, или сте само любител.
— В правната област съм.
— В такъв случай между нас има нещо общо.
— Съмнявам се.
— Аз съм възпитаник на Станфорд. А вие?
Бош се замисли за момент.
— На Виетнам.
Мител пак се смръщи и интересът в очите му се стоп: като бучка масло на слънце.
— За жалост се налага да обърна внимание и на другите си гости. Внимавайте с шампанското — ако усетите, ч не желаете да шофирате, някое от момчетата ще ви откара до дома ви. Попитайте за Мануел.
— Онзи с червената жилетка?
— Ъъ… да. Един от тях. Бош вдигна чашата си.
— Няма страшно, тази ми е едва третата.
Мител кимна и тръгна към платнището, ръкува се с двама-трима, после се насочи към къщата. Влезе в нещо като дневна или по-скоро панорамна стая през отворен плъзгащ се панел на стъклената стена, приближи се към някакъв диван там и се приведе надолу, за да прошепне няколко думи на костюмиран мъж. Мъжът бе горе-долу на възрастта на Мител, но имаше по-груба външност. Чертите му бяха като изсечени с длето и макар и седнал, личеше си, че има по-масивна фигура от Мител. На младини вероятно бе използвал предимно сила, а не сивото си мозъчно вещество. Мител се изправи, а другият само кимна. После домакинът на приема изчезна някъде в къщата.