Бош довърши шампанското си и се отправи през навалицата към нея. Когато се приближи до плъзгащите се врати, едно от облечените в черно и бяло момичета го попита дали търси нещо и дали не би могло да му услужи. Бош отговори, че търси тоалетната, и бе упътен към друга врата вляво. Отиде до нея, но тя се оказа заключена. Изчака няколко минути, вратата най-после се отвори и оттам се изсипаха мъж и жена, които се разкикотиха, щом го видяха, после се отправиха обратно към платнището.
Влезе в тоалетната и извади от левия вътрешен джоб на сакото си копието на статията за Джони Фокс. Разгърна я и извади писалката си. Загради в кръг имената на Джони Фокс, Арно Конклин и Гордън Мител, а в полето под статията написа: „Въз основа на какъв предишен опит назначихте Джони Фокс на тази длъжност?“
Сгъна отново страницата на две, после още на две и добре притисна ръбовете с пръсти. После написа отгоре „За Гордън Мител. Лично!“
Върна се под платнището, спря едно от момичетата с бели престилки и подаде сгънатия лист.
— Трябва веднага да намерите господин Мител. Той очаква с нетърпение тази бележка.
Проследи я с поглед, после тръгна към масата при входа с книгата за гости. Наведе се бързо над нея и записа името на майка си. Деколтираната дама запротестира — сети се, че той вече се бе подписал веднъж.
— Подписвам друг човек — отвърна й той.
В графата за адрес записа Холивуд и Виста. Остави празно квадратчето за телефонен номер.
Огледа пак гъмжилото от хора, но не забеляза нито Мител, нито момичето, на което бе дал бележката. После отправи поглед към стаята зад френските прозорци и забеляза Мител да се появява там с бележката в ръка. Той пристъпи бавно в стаята, взрян в листа. От посоката на погледа му Бош разбра, че в момента чете написаното под статията — стори му се, че смени цвета на лицето си.
Бош отстъпи под арката на входа, без да откъсва поглед от Мител. Сърцето му неволно ускори ритъма си: имаше чувството, че гледа някаква тайна постановка с все още неясен смисъл, но определено непредназначена за него.
Израз на смайване и ярост бе изкривил добре гледаното лице на Мител. Той подаде листа на горилата, която още седеше сред възглавниците на дивана, и веднага се обърна с лице към стъклената стена и започна да оглежда хората под платнището. Каза нещо и Бош разчете думите по движението на устните му:
— Кучи син.
После Мител залая заповеди, горилата на дивана се изправи и Бош веднага разбра, че трябва да изчезва. Излезе бързо на алеята за коли и чевръсто слезе по стълбите към групата младежи с червени жилетки. Подаде талона с номера на един от тях, заедно с банкнота от десет долара и му обясни на испански, че много бърза.
Въпреки това процедурата като че ли отне цяла вечност. Докато тъпчеше нервно на едно място, Бош не откъсваше очи от фасадата на къщата, очаквайки появата на горилата на Мител. Беше забелязал в коя посока се бе отдалечило момчето за колата му и бе готов да хукне натам, ако се наложеше. Започна да съжалява, че не е въоръжен. Нямаше значение дали действително има нужда от пистолет или не. Но той даваше чувството на сигурност — без него се чувстваше оголен и уязвим.
На горната част на алеята се материализира сърфистът в костюм и се запъти с широка крачка към него. В същия миг се появи и мустангът му. Слезе на улицата отпред, за да го посрещне, но сърфистът пръв стигна до него.
— Хей, човече, я поча…
Бош рязко се извърна, удари го в челюстта и го повали на земята. Той простена и се претърколи настрани, стиснал с две ръце челюстта си. „Или е изкълчена, или е счупена“ — помисли Бош. Разтръска схванатите си от болка пръсти, докато мустангът набиваше спирачки до него.
Момчето се забави при излизането от колата и Бош го дръпна бързо и скочи вътре. Щом се настани зад волана, хвърли поглед назад в огледалото: горилата вече се бе появила на хоризонта. Като видя поваления сърфист, мъжът се затича тромаво надолу, едрите му бедра опъваха плата на панталоните — но в един прекрасен миг стъпи накриво, подхлъзна се и се сгромоляса върху чакъла, който по принцип не разрешаваше голяма скорост. Две от червените жилетки се стрелнаха да му помагат — горилата яростно ги отблъсна.
Бош включи на скорост и се устреми напред. Изкачи се към Мълхоланд и сви на изток към дома си. По вените му бясно препускаше адреналин. Не само бе успял да се измъкне невредим, но очевидно бе ударил с чук по оголен нерв. „Нека Мител поблъска малко глава — помисли Бош. — Нека се поизпоти!…“ После нададе неистов вик, както си беше в колата, макар наоколо да нямаше друг, който да чуе и оцени.
— Изкарах ти ангелите, а, твойта мамица!