— Добре. Ще я сложа в плик с твоето име, в случай че Не съм тук, когато дойдеш. Дочуване.
— Хей, Хирш?
— Да?
— Усещането е хубаво, нали?
— Кое усещане?
— Ти постъпи правилно. Не откри съответствие, но постъпи правилно.
— А… да, може би.
Правеше се, че не знае за какво става дума, защото беше смутен, но много добре разбираше.
— До скоро, Хирш.
Затвори телефона, седна на ръба на леглото, запали цигара и се замисли какво да предприеме този ден. Новините от Хирш не бяха добри, но не бяха и обезкуражаващи. И определено не сваляха всички подозрения от Арно Конклин. Дори не изчистваха категорично и Гордън Мител. Бош не беше сигурен, че ангажираността на Мител с президенти и сенатори е изисквала снемане на отпечатъци. Реши, че разследването му още не бе претърпяло крах. Нямаше да променя плановете си.
Замисли се за безумния риск, който беше поел вчера вечерта, конфронтирайки се с Мител по този начин. Захили се на собствената си безотговорност и се запита какво ли би казала Хинойъс по въпроса. Знаеше си, че щеше да окачествени проявеното безразсъдство като логична изява на състоянието му. В никакъв случай нямаше да го приеме като елегантен начин да се подплаши птичката от гнездото й.
Стана, включи кафемашината, после взе душ, избръсна се и се приготви за предстоящия ден. Изнесе чашата с кафе и кутията „Корнфлейкс“ на верандата, но остави плъзгащата се врата отворена, за да чува новинарската емисия по радиото.
Навън бе доста хладно, но по-късно сигурно ще се стопли. Сини сойки се стрелкаха навън и навътре в храсталака под верандата, а в жълтите цветове на жасмина бръмчаха трудолюбиво едри черни пчели.
По радиото течеше история за строителен предприемач, спечелил четиринайсет милиона, понеже завършил възстановяването на магистрала № 10 три месеца предсрочно. Официалните лица, събрали се за откриването на инженерния подвиг, сравнили пропадналата магистрала и възстановяването й със самия град. И той се възраждал, животът в него пак се бил нормализирал. „Имат още много да учат“ — помисли Бош.
После се прибра вътре, извади указателя и окупира телефона в кухнята. Свърза се с главните авиолинии, направи справки за цените и запази билети за Флорида. Но при резервация само един ден предварително най-доброто предложение бе седемстотин долара — истински шок за него. Разплати се с кредитната си карта, за да може да внася сумата на части. Освен това запази кола под наем на международното летище в Тампа.
Когато приключи, върна се на верандата и се замисли над следващия проблем: имаше нужда от значка.
Остана дълго време в шезлонга на верандата, опитвайки се да прецени обективно дали тя наистина му бе необходима, защото така щеше да се чувства по-сигурен или защото бе задължително условие за успеха на мисията му. Знаеше колко оголен и уязвим се бе чувствал през цялата седмица, лишен от пистолета и значката си — не се бе разделял с тях повече от двайсет години. Но бе успял все пак да устои на изкушението да прибегне до резервния пистолет, който кротуваше в гардероба до предната врата. С пистолета нямаше проблем. Но със значката нещата стояха по-иначе. Значката бе той самият: тя бе по-силна дори от пистолета: отваряше врати по-добре от всеки ключ, даваше му повече власт от всички думи на света или от каквото и да било оръжие. Реши, че значката бе необходимост. Щом ще ходи във Флорида, за да притиска Маккитрик, трябва да изглежда легитимен. Значката определено бе необходимост.
Собствената му значка вероятно се намира в някое чекмедже в кабинета на заместник-началник Ървин С. Ървинг. Нямаше как да се докопа до нея, без да бъде разкрит. Но прекрасно знаеше къде да намери друга, която ще свърши същата работа.
Погледна часовника си: девет и петнайсет. Имаше четирийсет и пет минути до началото на ежедневната оперативка в полицейския участък на Холивуд. Разполагаше с предостатъчно време.
20
Бош спря колата на паркинга зад сградата на районното управление в десет и пет. Убеден бе, че оня педант Паундс вероятно вече е в кабинета на главния шеф със сводката за престъпленията от нощната смяна. Оперативката се провеждаше всяка сутрин и в нея задължително участвах, шефът на районното управление, капитанът на патрула, дежурният лейтенант и Паундс, шефът на детективите, Тези рутинни сбирки не продължаваха повече от двайсетина минути. Хората от ръководството на управлението просто изпиваха по чашка кафе, прехвърляха докладите от нощната смяна и текущите проблеми, обсъждаха постъпили оплаквания или евентуални по-специални разследвания.