— Нищо.
Отиде до закачалката, застана пак с гръб към помещението и върна портфейла на Паундс в джоба на сакото му. После облече своето, сбогува се с Хенри и се приближи към бюрото на отдел „Убийства“.
— Измитам се — заяви той на Едгар и Бърнс, вземайки двете папки. — Не ми се ще Деветдесет и осем паундовия да ме види и да изпадне в истерия. Късмет, момчета.
На път към изхода Бош спря и даде нова цигара на наркомана. Задържаният, надал протестен вой на влизане, вече не беше на пейката, иначе Бош щеше да ощастливи и него.
Качи се в колата, метна папките на задната седалка и извади от куфарчето собствения си празен служебен портфейл. Плъзна значката на Паундс на свободното място до личната си служебна карта. „Ще свърши работа-реши той, — ако не допускам да се вглеждат в нея отблизо.“ Най-едрите букви изписваха „лейтенант“. А в служебната карта на Бош се казваше, че е детектив. Несъответствието не беше кой знае какво и не го притесняваше. В най-добрия случай Паундс можеше и да не забележи липсата известно време. Той доста рядко отиваше на някое местопрестъпление, така че почти не му се налагаше да се легитимира. Съществуваше голяма вероятност липсата й да остане незабелязана. Трябваше да се постарае да я върне на мястото й, като свърши работата си с нея.
21
Бош пристигна в чакалнята на Кармен Хинойъс прекалено рано за следобедния разговор. Изчака да стане точно три и половина и чак тогава почука на вратата. Посрещна го с усмивка от бюрото, огряно щедро от лъчите на яркото следобедно слънце, които се сипеха през прозореца. Понечи да тръгне към стола, който заемаше обикновено, после се спря и седна на другия отляво. Тя забеляза маневрата му и го изгледа укорително като провинил се ученик.
— Ако смяташ, че за мен има някакво значение на кой стол седиш, грешиш.
— Така ли? Добре тогава.
Бош стана и се премести на другия стол. Обичаше да седи близо до прозореца.
— Възможно е да не дойда на срещата ни в понеделник — предупреди я той, като се настани.
Тя се смръщи.
— Защо?
— Ще пътувам извън града. Ще се опитам да се върна дотогава, но не съм сигурен дали ще успея.
— Извън града? А разследването ти?
— Отивам до Флорида, за да говоря с единия от детективите по случая тогава. Партньорът му е починал, а той живее във Флорида. Налага се да го посетя.
— Не е ли възможно просто да му се обадиш по телефона?
— Ако се явя лично при него, няма как да избегне разговора.
Тя кимна.
— Кога тръгваш?
— Тази вечер с нощния полет за Тампа.
— Хари, я се погледни. Приличаш буквално на мъртвец. Не можеш ли първо да си отспиш и да тръгнеш с някой сутрешен полет?
— Не, трябва да съм там преди сутрешната поща.
— Но защо?
— Дълга история. Исках да те помоля за нещо. Нуждая се от помощта ти.
Тя обмисля думите му няколко минути, очевидно претегляйки докъде може да нагази във водата, без да познава коварните ями под нея.
— Какво точно искаш?
— Давала ли си досега консултации по съдебна медицина за управлението?
Кармен присви очи: все още не се сещаше накъде бие.
— На няколко пъти. От време на време някой ми донася нещо или ме молят да направя профил на някой заподозрян. Но управлението обикновено ползва психиатри на хонорар — специалисти по патология с опит в тази област.
— Била ли си на местопрестъпления?
— Не. Носили са ми снимки и съм работила по тях.
— Чудесно.
Бош вдигна куфарчето на скута си и го отвори. Извади плика със снимките от местопрестъплението и аутопсията и внимателно ги постави на бюрото.
— Снимки от моя случай. Не искам да ги поглеждам — не мога… Но искам някой да ги види и да ми каже какво има в тях. Възможно е да няма нищо съществено, но все пак бих искал да чуя нечие мнение. Разследването, което онези двамата са провели, е било… всъщност не е имало никакво разследване.
— О, Хари… — Хинойъс поклати глава. — Не съм сигурна дали идеята ти е добра. Защо точно аз?
— Защото си наясно с нещата, които върша. И защото ти имам доверие. Не мисля, че бих могъл да се доверя на някой друг.
— Щеше ли да ми имаш доверие, ако не съществуваха ограниченията на професионалната етика, които ми забраняват да споделям с когото и да било разговорите в тази стая?
Бош се вгледа в лицето й.
— Не знам…
— И аз така си помислих.
Тя бутна плика настрани.
— Нека засега оставим това и се върнем към работата си тук. Налага се сериозно да обмисля молбата ти.
— Добре, можеш да ги вземеш със себе си. Но ми кажи, става ли? Искам само да чуя мнението ти на психолог и на жена.
— Ще видим.